— Рано е. Скоростта още е твърде малка. Но това не е всичко, Велики. По радиото са засекли, че освен преследващите ни кораби, са тръгнали още две ескадри. Изглежда сме настъпили гнездото на осите…
— Но това е ужасно! — пискливо занарежда непознатият Велики. — Това просто е страшно! Бъди внимателен, Двуглави! Бъди пределно внимателен, заклинам те в Кървавата Протубера и синята Некрида. Ако ти ги поведеш към базата, това ще е катастрофа! Постарай се да ги излъжеш, Двуглави, а загубите от контрактора ще поема аз… Но ти ги залъжи! Изиграй ги! Да бъдат проклети с тяхната вода, кислород, хлорофил и червена кръв!… Ех, как ме огорчи ти мен, Двуглави!
— Предупреждавах те…
— И какво като си ме предупреждавал? Пука, че ми дреме!
Великият досадно се оплакваше, жалваше, заплашваше, обещаваше, увещаваше, а Двуглавия, отпивайки от съда, се зъбеше, оправдаваше, обещаваше, хвалеше се, а Галя, решила, че това е подходящият момент да подкрепи изтощените си сили, огриза омекналите краища на колбаса, изсмука крайчетата на хляба и облиза парчетата млечен лед. Това продължи доста дълго, но накрая Двуглавия и Великият си пожелаха един на друг „здраве“ и сеансът по разписание „екстра“ приключи. Двуглавия допи коктейла си, хвърли празния съд на маймуната Ку и впери мрачно поглед в тавана.
— Мазен страхливец… — мърмореше си той тъжно. — Той щял да плати, видите ли. Аванс бил получил! Цяла катастрофа щяло да бъде! А аз какво общо имам? Да ви вземат мътните всички заедно, с базите ви и с авансите ви… Главите на Двуглавия Юл са по-скъпи от всичките ви бази и аванси! Не се е родил още във видимата Вселена такъв умник, заради когото Двуглавия Юл да зареже скъпоценната си кожа…
Галя, която изпълняваше програмата си за подкрепа на собствените си сили, старателно гризеше заледените провизии, маймуната Ку седеше в ъгъла и се чешеше под мишниците (килимът под нея беше потъмнял от разтопената влага), а Двуглавия мърмореше и ругаеше, и уверяваше всички, които се интересуваха, че най-голямата скъпоценност във видимата Вселена е именно той, Двуглавия Юл, а не някакви си там аванси, а още по-малко пък бази. После лявата глава погледна Галя и двете физиономии се разведриха.
— Дали пък да не се позабавляваме — обяви пиратът.
Галя се разтревожи, но не го показа. През това време Двуглавия извади отнякъде връвчица, върза на нея един великолепен брилянт от възможно най-чиста вода. „Няма го майстора“ — помисли си Галя.
— Ти поспа ли, момиче? — запита лявата глава.
— Поспах — предизвикателно отвърна Галя.
— Хапна ли?
— Хапнах. — Пийнали?
— Пийнах.
— Тогава хайде да поиграем.
Двуглавия хвърли брилянта на пода и го дръпна с връвчицата. Брилянтът, блестейки и красейки стените със зеленикави отблясъци, се понесе по мръсния килим.
— Е? — нетърпеливо подкани лявата глава. Галя отрицателно поклати глава.
— Не можеш ли? — разочаровано попита лявата глава. — Хей, Ку, покажи й как се играе!
Ку като тигър се хвърли върху брилянта. Двуглавия не успя да дръпне връвчицата — Ку хвана плячката и на четири крака изскочи от стаята.
— Ку! — изрева Юл с двете си гърла. — Стой, негоднико! Върни се веднага! На кого говоря?
Ку неохотно го послуша.
— Приближи се!
Ку твърде неохотно се приближи.
— Давай тук камъка! — кресна лявата глава.
Ку поклати глава и му показа празните си лапи. Тогава Двуглавия го хвана за врата и напъха ръката си в устата му чак до лакътя. Ку се затресе, очите му изскочиха от орбитите, а Двуглавия тържествуващо извади ръката си и я разтвори. На дланта му искреше брилянтът, имаше и няколко златни монети.
— Крадливо псе! — извика Двуглавия и му зашлеви оглушителна плесница.
Скимтейки тихичко, Ку се прибра в хладилника. Двуглавия се обърна към Галя:
— Разбра ли как се играе?
— Сам си играй такива игри! — извика Галя, която беше излязла извън кожата си от яд. — Двуглав глупак!
Двуглавия скочи.
— В карцера! — завика той, тропайки с крака. — В карцера, проклето момиче!
8.
Галя седеше в тъмния карцер, потънала в мрачно униние. Много я болеше ухото, за което разяреният Двуглави я мъкнеше в пиянското си настървение и страшно много й се плачеше от яд и обида. Като капак на всичко необходимостта да седи съвсем неподвижна я уморяваше и угнетяваше. Това пък се налагаше, защото карцерът на пиратите представляваше дълга хоризонтална тръба с гладки стени, затворена от едната страна с тежък капак-люк, а от другата — с ребрен метален щит. И при най-малкото движение тази тръба се разлюляваше така, че Галя беше принудена с всички сили да се опира на ръцете и краката си в стените, за да не удари тила си или да разкървави носа си.