— Да пукнеш дано, проклетнице! — изръмжа Портос, изтупвайки мръсотията от косата си.
— На кого се заканваш? — попита Галя.
— На онази птица, на кого другиго. Ти не я ли видя? Една такава голяма бяла птица, подобна на бухал…
— Птица — повтори Галя. — Добре, нека да е птица. Да вървим.
Изпоцапаното й от праха лице беше бледо, устните — плътно стиснати, а зелените й очи горяха. Мълчаливо и стараейки се с всички сили да не се оглеждат, те се спуснаха по склона, мълчаливо пресякоха поляната, излязоха на шосето и продължиха по него все така мълчаливо, докато стигнаха мястото, където бяха оставили конете си. Едва когато копитата отново зачаткаха по настилката, Галя каза:
— Сигурна съм, че всичко идва от тази могила и тази порутена къща. В тях се крие някаква страшна тайна и ако не я разкрием, никога няма да разберем какво е станало с половината Зелена долина и дядо ми.
— Аха… — дълбокомислено отвърна Портос. — Значи ти смяташ, че птицата се е сетила за всичко и затова ни нападна?
— А ти как мислиш?
— Да си призная, мислех… че тя просто се е изплашила, може би там е имала гнездо или нещо такова. А ние викахме, шумяхме и тя, за да се защити, запищя, заби с крила.
Галя състрадателно го погледна:
— Миличък Портос, помниш ли в кой момент започна всичко това?
— Това започна… Ама, разбира се! Щом ти ми показа следите… Да си призная, наистина странни следи…
— Точно така. Когато видя, че открихме следите, тя ги заличи с всякакви там боклуци, а нас просто ни изгони.
— Аха… — рече Портос. Той целият се зачерви, напрягайки ума си, за да разгадае станалото. — Значи ти мислиш, че тази птица е съпричастна към изчезването на половината долина и… м-м… дядо ти? Що за птица е това?
Галя не отговори. Те излязоха от гората и пуснаха конете да вървят по края й. В този момент над главите им се разнесе жалък писък. Портос погледна към небето и ахна:
— Та това е самата тя!
Огромна бяла птица с котешка глава и големи очи се носеше над тях, стискайки в ноктите си малко пухесто зверче.
— Погледни, тя е сграбчила някого! — завика Галя. — И ще го изяде!
Портос тутакси скочи от седлото, наведе се, взе нещо и се изправи: в ръцете си заподхвърля голям камък. Птицата студено и равнодушно го разглеждаше отгоре, полюлявайки се на неподвижно разперените си криле. Портос силно замахна. Ф-и-и-у! И камъкът прасна птицата по лявото крило. Познатият смразяващ вопъл прозвуча над долината. Птицата разтвори ноктите си и, накланяйки се на лявата си страна, изчезна зад върховете на дърветата, а бялото пухесто вързопче тупна в краката на Портос.
— Дай ми го — извика Галя. — По-внимателно, да не му причиниш болка!…
Това беше странно зверче: истински Чебурашка2, само че бяло като сняг и с червени очи. То се тресеше в Галините длани и през пухестата му козина тя чувстваше как бясно бие мъничкото му сърчице.
— Бедничкото… — промълви Галя. — Наплашено е…
— И как няма да е! — каза Портос. — А що за животинка е? Котенце?
— Не-е. Виж колко му е къса опашката.
— Значи зайче?
— И зайче не е. Ушите му не са така дълги… Добре, хайде да се мятаме на конете. Трябва да разкажем на Атос и то възможно най-бързо.
3.
Без да се мият или преобличат, оставяйки конете си направо на улицата, Галя и Портос се втурнаха в дома на Атос, качиха се в кабината на асансьора, която приличаше на чаша от цветно стъкло, и се спуснаха в просторната му работилница. Тук подът под краката им леко се тресеше, като че ли към него бе включен мотор, басово бучаха сложни механизми, покрити с мрежести калъфи, отвесни тръби извеждаха миризмата на разтопен метал и нагрята пластмаса, възпламеняваха се и гаснеха ослепителни лилави огньове, от които стените се покриваха с люлеещи се сенки, а десетки малки роботи-раци, роботи-паяци, роботи-стоножки делово сновяха от единия до другия край на тази огромна подземна зала и, потраквайки при всяко движение, извършваха операции, неясни и за самите тях. Самият Атос в бял комбинезон стоеше пред пулта за управление върху плоска кръгла платформа, окачена на голям решетъчен кран.
— Хей! — силно се провикна Портос.
Атос им хвърли един поглед и се върна към работата си.
— Зает съм! — с раздразнение им отвърна той. — Що за маниери…