— Именно тук е заплахата.
— Трябва да се молим Досейди да изчезне от вселената.
— Може би.
Това я озадачи.
— Какво…
— Опасността може и да не изчезне с унищожаването на Досейди. Според нашия свещен договор ти ще си отидеш оттук заедно с онова, което си научила. Много са и гауачините, които знаят за тази афера.
— А Маккай.
— Заразите се разпространяват — рече Арич. — Не забравяй това, ако се наложи да излезем на Съдебната арена.
Съществуват форми на лудост, които, доведени до кулминационната си точка, могат да се превърнат в модели на здравомислие.
— Маккай?
Познатото кейлбанско присъствие в съзнанието му — сякаш бе чул и почувствал някого (или нещо), за което знаеше, че не е там.
Подготовката на прехвърлянето бе измамливо проста. Маккай и Джедрик се хванаха за ръка — той с дясната, а тя с лявата — и поеха блещукащите електроди със свободните си длани.
Агентът не познаваше този кейлбан; въпросителната интонация в гласа й предизвика учудването му. Все пак потвърди, че наистина е той, оформяйки мисълта си като беззвучен разговор. Докато говореше, чувстваше съвсем ясно присъствието на Джедрик до себе си. Сега тя не беше просто друг човек. Той носеше в съзнанието си неин експериментален аналогов модел и от време на време успяваше да предвиди реакциите й.
— Имам ли съгласието и на двама ви? — попита ги кейлбанът.
В следващия момент Маккай усети Пчарки — едно далечно присъствие, монитора на този експеримент. Пчарки сякаш бе сведен до схема, следвана от кейлбана; сбор от сложни правила, много от които не можеха да получат словесен израз. Част от съзнанието на Маккай реагира на това, сякаш в него се беше пробудило някакво чудовище, спящо чудовище… което бяха сръчкали. Сега то се възправяше, изпълнено с гняв, и питаше:
— Кой смее да тревожи моя сън?
Маккай усети, че трепери. Джедрик също трепереше до него. Кейлбан-тапризиотовият транс и неизбежното потене! Видя нещата в различна светлина. Когато пристъпваше по ръба на бездната…
Докато мислите прелитаха през съзнанието му, той почувства лека промяна, нищо повече от неясно подобие на движение. Все още усещайки собствената си плът, долови вътрешен контакт с тялото на Джедрик; знаеше, че и тя изпитва същите усещания.
Обзелата го невъобразима паника застрашаваше разсъдъка му. Той почувства, че Джедрик се опитва да прекъсне контакта, да спре това отвратително споделено раздвояване, ала вече бяха в хватката на една могъща сила, която не можеше да бъде спряна.
Усещането за време липсваше; почти мигновено в умовете им нахлу фаталистично спокойствие. Маккай чувстваше все по-дълбоко плътта на Джедрик. Постепенно любопитството взе връх над всичко.
Значи това е да си жена!
Това ли е да си мъж?
Мислите им пробягваха в две посоки по някакъв вътрешен мост.
Магията обсеби Маккай. Надникна още по-дълбоко.
Той/Тя усещаше своето/нейното дишане. Усещаше и разликите! Над всичко доминираха не половите органи, а гърдите. Тя се чувстваше лишена от гърди, а той — дълбоко объркан от тяхното наличие, което накара смутеното му съзнание да се впусне в шеметни лупинги. Усещането за различие стигаше отвъд границите на гаметата11 Джедрик/Маккай.
Долавяше мислите й, нейните реакции.
Джедрик: „Ти хвърляш семето си в потока на времето.“
Маккай: „Ти обгръщаш и храниш…“
„Аз хвърлям/Аз храня.“
И двамата имаха усещането, че гледат някакъв предмет от две противоположни точки, осъзнавайки със закъснение, че наблюдават едно и също нещо.
„Ние хвърляме/ние храним.“
Тъмните пластове се отместиха и Маккай откри, че се намира в съзнанието на Джедрик, тя — в неговото. Мислите им бяха едно цяло.
Опитът на Обединения Разум и на откъснатата от вселената Досейди се сляха.
„Арич… а, да. Нали разбираш? И твоят приятел панспечи, Билдун. Обърни внимание на това. Ти ме подозираше, но сега знаеш…“
Познанията им се наслагваха, разширяваха, усъвършенстваха… сгъстяваха, отпадаха и доизграждаха…
Значи това е подготовката на легума.
Любящи родители? А, да, любящи родители.
„Аз/ние ще упражним натиск тук… и тук… Те трябва да бъдат принудени да изберат тъкмо този за съдия. Да, това ще ни даде необходимата опорна точка. Нека да нарушат сами своя кодекс.“
Пробудилото се чудовище се размърда вътре в тях. Нямаше конкретно измерение нито място, просто съществуваше. Те почувстваха силата му.
„Моята воля е закон!“
Неговото могъщество ги обгърна. И изключи всичко останало в съзнанието им. Усетиха талазите на едно древно океанско течение, непоколебимата воля, силата, която можеше да прегази всичко в тяхната вселена. Това не беше Бог, форма на живот или някакво конкретно биологично съществуване. Чудовището бе толкова далеч от подобни звукосъчетания, че Джедрик/Маккай не можеха дори да си помислят за него, без да почувстват, че в следващия миг ще бъдат заличени. През ужасеното им съзнание профуча въпрос. Въпрос, роден в гняв, почуда, хладно забавление и заплаха.