Такова нещо можеше да се случи в някогашния Съветски съюз. Специални правителствени агенти, внедрени в елитни бойни части. Ала Скофийлд знаеше, че Съединените щати и СССР всъщност не са били чак толкова различни. САЩ винаги бяха обвинявали Съветите в промиването на мозъци и в същото време „Звездното знаме“9 всяка сутрин звучеше в училищата из цяла Америка.
От мисълта, че във взвода му има предатели, го полазиха тръпки.
Той продължи мислената си проверка.
По дяволите, даже Райли и Гант, които бяха подготвяли водолазната екипировка на ниво Д, се бяха разделяли, докато сержантът беше ходил при Майка.
Скофийлд не можеше да повярва, че Бък Райли е предател. Прекалено отдавна го познаваше.
А Гант? Смяташе, че познава Либи Гант. Лично я бе избрал за взвода си. Дали някой го беше предвидил? Някой, който е искал Гант да постъпи във взвода му? Не…
Последният морски пехотинец в станцията бе Майката. Но беше абсурдна самата мисъл, че може да е убила Самурай.
Виеше му се свят. Със сигурност знаеше само, че Оугъстин Лау е мъртъв и че някой от тях го е убил. И че всички са имали възможност да го извършат.
Монтана, Гант и Санта Крус бяха готови да се спуснат.
И тримата носеха безшумни акваланги, произведени специално за флота и известни в морската пехота като акваланги „Стелт“.
Водата е добър проводник на звука, а помпите на обикновените акваланги са много шумни. Дори най-слабият подводен микрофон може да засече водолаз по високото съскане.
Ето защо военноморският флот на САЩ беше дал милиони долари за разработването на безшумен акваланг, който да не може да се засече с обикновена аудиосистема. Оттук и сравнението със самолетите „Стелт“.
Тримата морски пехотинци поставиха маските си и се приготвиха да скочат във водата. Басейнът беше пуст, освен водолазната камбана, която се поклащаше в средата. Косатките бяха изчезнали преди четиридесетина минути и оттогава не се бяха появявали. Докато Скофийлд гледаше към водата обаче, някой го потупа по рамото. Той се обърна.
Пред него стоеше Сара Хенслей. Беше облечена в синьо-черен термоелектрически неопрен. Лейтенантът се изненада. И за пръв път забеляза страхотното тяло на палеонтоложката.
Скофийлд повдигна вежди.
— Ето за какво исках да ви помоля — каза тя. — Когато бяхме навън. Но нямах възможност. Искам да се спусна с тях.
— Виждам — отвърна Шейн.
— Станцията изгуби девет души в оная пещера. Трябва да науча какво е станало.
Лейтенантът погледна към тримата водолази от лявата му страна и се намръщи.
— Мога да им помогна — бързо добави Сара. — Имам предвид за пещерата.
— Как?
— Според Бен Остин, един от водолазите, които се спуснаха първи, ставало дума за подводна пещера. Имала отвесни ледени стени и била много голяма. — Палеонтоложката впери очи в Скофийлд. — Предполагам, че щом стените са отвесни, има голяма вероятност пещерата да е образувана в резултат на сеизмична активност — земетресение или изригване на подводен вулкан. Отвесните стени говорят за рязко издигане на скалните маси, а не за бавно, постепенно движение.
— Убеден съм, че никакви резки издигания на скалните маси не заплашват хората ми, доктор Хенслей.
— Добре тогава. Мога да ви кажа какво има там долу — рече Сара.
Това вече привлече вниманието на Скофийлд. Той се обърна към тримата водолази, застанали до ръба на басейна.
— Монтана, Гант, Крус. Бихте ли изчакали малко? — Лейтенантът отново погледна Сара Хенслей. Беше сериозен. — Е, доктор Хенслей, какво има долу?
— Добре — отвърна тя, докато събираше мислите си. — Първа хипотеза. Извънземен кораб от друга планета. Това не е моята област. Всъщност, не е в ничия област. Но ако корабът е извънземен, бих дала дясната си ръка, за да го видя.
— Майка вече даде левия си крак. Нещо друго?
— Втора хипотеза — продължи Сара. — Корабът не е извънземен.
— Не е извънземен ли? — повдигна вежди Скофийлд.
— Точно така. Не е извънземен. Тази теория вече е в моята област. Чиста палеонтология. Всъщност, тя не е нова, но досега никой не е открил убедителни доказателства.
— Какви доказателства?
Сара дълбоко си пое дъх.
— Според теорията, някога, много отдавна, на земята имало цивилизован живот.
Тя замълча, но не за драматичен ефект, а за да изчака реакцията на Скофийлд.
Отначало лейтенантът не отговори. После я погледна.
— Продължавайте.
— Говоря за много отдавна — продължи Хенслей, набрала инерция. — Говоря за времето преди динозаврите… за преди четиристотин милиона години. Като се замислим… като се замислим за човешката еволюция, наистина е възможно.