После надникна вътре.
— Мамка му…
Застанал на десет метра зад него, Бък Райли попита по интеркома:
— Какво има, Срамежлив?
— Те са тук, господин сержант — почти примирено каза Симънс. — Цивилна кола. Отстрани е написано нещо на френски. Отдолу има парчета тънък лед. Изглежда са се опитали да минат по снежен мост, който не ги е издържал.
Той се обърна да погледне Райли. Лицето му беше мрачно, гласът му кънтеше кухо по късовълновата радиочестота.
— И са адски смачкани, господин сержант.
Снегоходът се намираше на дванадесет метра под повърхността. Заобленият му нос се бе огънал навътре от удара, всички прозорци бяха счупени или напукани. Тънък пласт сняг вече се бе заел със задачата да изтрие разбитата кола от историята.
Двама от пътниците бяха изхвърчали през предното стъкло и лежаха до стената на пропастта със счупени шии. Телата им бяха заобиколени от локви замръзнала кръв.
Симънс безмълвно гледаше страшната сцена.
В снегохода имаше още трупове. Виждаше сенките им вътре, виждаше кървавите петна по напуканите прозорци.
— Срамежлив? — извика го Райли по интеркома. — Никой ли не е останал жив?
— Така изглежда, господин сержант — отвърна Симънс.
— Превключи на инфрачервено сканиране. Имаме още двайсет минути и не искам по-късно да открием, че сме пропуснали някой оцелял.
Срамежливият спусна инфрачервения визьор над очите си.
Сега разбитият снегоход се виждаше в синьо на черен фон. Студът бързо беше взел своето — даже двигателят не се обагряше в жълто, цветът на обектите с минимална температура.
По-важното обаче бе, че вътре нямаше оранжеви или жълти петна. Всички тела в машината бяха ледено студени. Всички на борда бяха мъртви.
— Резултатът от инфрачервеното сканиране е отри… — започна Симънс.
Земята под него поддаде. Без предупреждение. Без зловещо пропукване на леда. Без постепенно хлътване.
Робърт Симънс полетя в бездната като камък.
Стана толкова бързо, че Бък Райли едва го видя. Докато се взираше в пропастта, Срамежливият просто изчезна.
Черното въже започна да се размотава с невероятна скорост.
— Дръжте! — извика Райли на двамата морски пехотинци.
Те здраво стиснаха въжето и изчакаха опъването.
Райли внимателно се дръпна от цепнатината, но в същото време остана достатъчно близо, за да може да гледа вътре.
Срамежливият увисна само на половин метър над отворената дясна врата на снегохода.
— Добре ли си? — попита Райли.
— Никога не съм се съмнявал във вас, господин старши сержант.
— Почакай малко. Веднага ще те изтеглим.
— Естествено.
Срамежливият глупаво се люлееше над катастрофиралия снегоход. От мястото си можеше да надникне през отворената дясна врата.
— О, Господи! — ахна той.
Скофийлд силно почука на голямата дървена врата, вградена в квадратната основа, която поддържаше главния купол на полярната станция. Намираше се в дъното на тясна рампа, спускаща се на два и половина метра в леда.
Легнал по корем върху перилата на основата, лейтенантът отново удари с юмрук по вратата.
На десетина метра от него, също залегнал в снега с широко разтворени крака, беше старши сержант Скот Каплан с позивна „Змия“. Автоматът му М–16Е бе насочен към вратата.
Чу се внезапно изскърцване и Скофийлд затаи дъх. На снежната рампа под него се появи фигура. Мъж, увит в няколко пласта дрехи. Невъоръжен.
Човекът изведнъж се напрегна, когато забеляза легналия пред него Каплан, който се целеше точно в челото му.
— Не мърдай — нареди Скофийлд. — Морска пехота на Съединените щати.
Мъжът остана неподвижен.
— Второ отделение. Вътре сме. Входът е обезопасен — прошепна в слушалката на лейтенанта женски глас.
— Ясно. Влизаме.
Скофийлд се спусна по рампата до мъжа и започна да го претърсва.
Змията запълзя към тях, без да сваля оръжието си.
— Американец ли сте? — попита Скофийлд непознатия. — Как се казвате?
— Non — отвърна мъжът. — Je suis Francais2. — После премина на английски: — Казвам се Люк.
Академичните наблюдатели са склонни да разглеждат Антарктида като последната неутрална територия на земята. Твърди се, че там няма традиционни или свещени места, за които да се води борба, няма исторически граници, които да се оспорват. Тя е нещо като terra communis3, земя, която принадлежи на всички.
И наистина, според Антарктическия договор, от 1961 г. насам, континентът е разделен като огромна торта и всяка страна в договора има дял от него. Някои сектори се застъпват — например онези, които се управляват от Чили, Аржентина и Обединеното кралство. Други обхващат невъобразимо големи площи — Австралия управлява близо една четвърт от континента. Секторът, който покрива Морето на Амундсен и Земята на Бърд, пък не принадлежи на никого.