Прочете увода.
Изглеждаше, че Брайън Хенслей е бил декан на геофизическия факултет в Харвард. Явно се занимаваше с проучване на ледени ядра от континенталния леден шелф на Антарктида.
Тези изследвания, пишеше в книгата, можели да обяснят глобалното затопляне, парниковия ефект и изтъняването на озоновия слой.
В книгата пишеше още, че през цялата 1994 г., Хенслей работил в някаква отдалечена научно-изследователска станция в Антарктида.
Полярна станция „Уилкс“.
Местонахождение: 66.5° южна ширина и 115° 20′ 12″ източна дължина.
В този момент библиотекарката се върна и Алисън вдигна поглед.
— Няма я — каза жената и поклати глава.
— Как така?
— Проверих три пъти. Няма я на лавицата. „Предварително проучване“ от К. М. Уейцкин, хиляда деветстотин седемдесет и осма, липсва.
Алисън се намръщи. Не го бе очаквала.
Библиотекарката, която според табелката на гърдите й се казваше Синди, безпомощно сви рамене.
— Не разбирам. Просто… я няма.
Репортерката усети внезапна възбуда. Беше й хрумнало нещо.
— Щом я няма, това не означава ли, че в момента някой я чете?
Синди поклати глава.
— Не, в компютъра пише, че за последен път е била заемана през ноември седемдесет и девета.
— Ноември седемдесет и девета — повтори Алисън.
— Да, странна работа, а? — Синди изглеждаше двадесетина годишна, несъмнено студентка. — Преснимах името на човека, който я е заел, ако ви интересува. Ето — и подаде на Алисън лист хартия.
Фотокопие на заемна бележка, подобна на онази, която бе попълнила самата Алисън.
В графата „ЧИТАТЕЛ“ пишеше: „О. Наймайър“.
— Случва се — каза библиотекарката. — Тоя Наймайър сигурно толкова е харесал книгата, че просто си е излязъл с нея. По онова време е нямало магнитни чипове, така че е можел да мине през охраната.
Алисън не я слушаше.
Просто стоеше пред нея, вперила блеснали очи в заемната бележка, това двадесетгодишно доказателство, което толкова много време беше чакало в някоя кантонерка.
Бригаден генерал Тревър Барнаби крачеше по платформата край басейна. Полярната станция „Уилкс“ сега бе под негов контрол и той се чувстваше вече малко по-уверен.
Само преди двадесет минути беше спуснал въоръжени водолази с водолазната камбана. Но докато стигнеха до подводната пещера, щяха да изтекат най-малко час и половина. Кабелът на камбаната все още потъваше във водата.
Самият Барнаби също носеше черен термокостюм. Имаше намерение да се гмурне с втората група — за да види лично какво има в пещерата.
— Не вярвам на очите си — каза той, когато видя Змията и двамата френски учени, заключени с белезници за стълба. — Божичко, та това е сержант Каплан. — Ако се съдеше по изражението му, Змията очевидно бе изненадан, че генералът го познава. — Старши сержант Скот Майкъл Каплан. Роден през петдесет и трета в Далас, през седемдесет и първа постъпил на осемнайсетгодишна възраст в морската пехота на Съединените щати. Специалист по огнестрелно оръжие и ръкопашен бой. Снайперист. От деветдесет и втора година британското разузнаване го подозира в принадлежност към американската шпионска организация, известна като Група за разузнавателно координиране.
Как ти беше позивната? Змия, нали? Кажи ми, Змия, това често ли се случва при вас? Обичайна практика ли е командирите ви да ви приковават за стълбове и да ви оставят на милостта на врага?
Каплан не отговори.
— Не вярвам Шейн Скофийлд да се отнася така с войниците си — продължи шефът на СВС. — Което значи, че трябва да има причина да те остави тук, n’est-ce pas13? — Той се усмихна. — Каква ли е?
Змията мълчеше. От време на време хвърляше крадешком по някой поглед към кабела на водолазната камбана.
Генералът насочи вниманието си към французите.
— А вие кои сте?
— Ние сме френски учени от научно-изследователската станция „Дюмон Дюрвил“ — негодуващо отвърна Люк Шампион. — Американските войници ни задържаха против волята. Настояваме да ни освободите в съответствие с международните…
— Господин Нироу — спокойно го прекъсна Барнаби.
Иззад гърба му пристъпи едър мъж и застана до него.
Беше висок най-малко метър деветдесет и пет, широкоплещест, с безизразни очи. От ъгълчето на устата към брадичката му се спускаше стар белег.
— Ако обичате, господин Нироу — каза Барнаби.
Здравенякът невъзмутимо вдигна пистолета си и застреля Шампион от упор.