Лей често гостуваше в сутрешни телевизионни предавания и разпалено говореше за ролята на жените в бизнеса. Родена в семейство на имигранти, тя бе работила, за да плаща образованието си, и бе постигнала успех, макар нейният наставник и съдружник да я бе предал. Ако започнех работа в компанията й, това щеше да е силна заявка за собственото ми бъдеще.
Или поне така си казвах.
— Яж си фетучините, че ще изстинат — настоя майка ми и се отдалечи, за да посрещне новодошлите клиенти.
Загребах с вилицата малко паста, от която се стичаше гъст сос „Алфредо“[2], и се вгледах в мама. Не бях единствената, много клиенти също й хвърляха погледи. Мона Роси наближаваше шейсетте, но никой не би й ги дал. Беше красива, пищна и сексапилна. Огнените й коси с виолетов нюанс бяха небрежно прибрани нагоре с лек обем и обрамчваха класическите симетрични черти на лицето й. Устните й бяха сочни, очите — тъмни като маслини. Имаше изваяна фигура с щедри извивки. Обичаше да се кичи със златни бижута.
И мъже, и жени бяха влюбени в нея. Мама се чувстваше удобно в кожата си, държеше се самоуверено и привидно безгрижно. Малко хора осъзнаваха колко грижи й бяха докарвали братята ми като деца. Но с годините бе успяла да ги възпита добре.
Поех си дълбоко въздух и си позволих да се потопя в уютната атмосфера — така обичания смях на околните, изкусителните аромати на храната, приготвена с любов, тракането на приборите върху чиниите и щастливия звън на чашите, вдигнати за наздравица. Исках от живота си още повече и понякога забравях, че вече имам много.
Нико се появи отново и ме стрелна с поглед:
— Червено или бяло? — попита, положи длан върху моята и я стисна леко.
Брат ми беше мургав и привлекателен, с буйна коса и дяволита усмивка — любимец на клиентите, и най-вече на тези от женски пол. Владееше до съвършенство изкуството на флирта и можеше да се похвали със собствен фен клуб — дами, които сядаха на бара не само заради страхотните питиета, които Нико приготвяше, но и заради пиперливите му закачки.
— А какво ще кажеш за малко шампанско?
Лей Янг се плъзна на високия бар стол до мен, след като двама младежи тъкмо бяха освободили съседните места, за да се преместят на резервираната за тях маса.
Примигнах.
Жената ми се усмихна. Изглеждаше много по-млада, отколкото по време на интервюто тази сутрин, облечена с непретенциозен ансамбъл от дънки и копринена розова блуза без ръкави. Беше с пусната коса и без грим.
— Прочетох много въодушевени отзиви за това място в интернет.
— Най-добрата италианска храна — кимнах и пулсът ми се ускори от вълнение.
— В много от коментарите се казва, че ресторантът е бил добър и преди, но през последните две-три години е станал страхотен. Правилно ли се досещам, че се е случило благодарение на новите неща, които си научила и си започнала да прилагаш?
Нико сложи две високи чаши пред нас и ги напълни наполовина с искрящо шампанско.
— Права сте — намеси се брат ми в разговора ни.
Лей прокара пръсти по столчето на чашата си и ме погледна право в очите. Нико добре знаеше кога трябва да изчезне, затова се отдалечи към другия край на бара.
— Относно онова, което каза днес… — започна жената. Понечих да се свия, но веднага изправих рамене. Лей Янг едва ли си бе направила труда да дойде чак дотук, за да ме смъмри. — Пън наистина ме подцени, но не е злоупотребил. Ако хвърля вината върху него, ще е все едно да призная, че е имал твърде голяма заслуга. Оставих вратата отворена, а той просто я прекрачи и си тръгна.
Кимнах. Конкретните обстоятелства около раздялата им си оставаха между тях, но си бях направила доста изводи от репортажите в специализираните списания, а липсващото в картинката допълних от клюкарските рубрики и блоговете в интернет. Бяха построили заедно кулинарна империя с цяла армия от известни готвачи, няколко вериги ресторанти, поредица готварски книги и марка достъпни кулинарни пособия, от които се продаваха милиони бройки. И изведнъж Пембри бе обявил, че открива нова верига заведения, финансирана от редица известни актьори и актриси, а Лей не бе част от новото начинание.
— Научих много от него — продължи събеседницата ми. — С времето осъзнах, че и той е получил поне толкова, колкото аз. — Замълча и се замисли. — Усещам, че вече съм твърде привързана към начина, по който правя нещата винаги. Нуждая се от свеж поглед. Искам да ме подхранва гладът на някой друг.