— Изпаднал е в шок — обърна се младата жена към Рурк, сетне нареди: — Донеси ми от онова силно бренди, което ми предлагаше вчера. — Приклекна пред инженера и забеляза, че зениците му са стеснени и са с размерите на главички на топлийки. — Слушайте, Картър, нали така ви беше името? Опитайте да се овладеете.
— Аз… — Младежът пребледня още повече и лицето му доби восъчен цвят. — Май ще по…
Ив натисна главата му между коленете му.
— Хайде, поеми си въздух! Рурк, къде е брендито? — Протегна ръка и пое подадената й чаша.
— Дръж се, Картър. — Рурк му помогна да се облегне назад. — Изгълтай това.
— Добре, сър.
— За Бога, престани да ми викаш „сър“!
Лицето на младежа поруменя или под въздействието на алкохола или от смущение.
— Извинете. Мислех, че ми се е разминало. Дойдох направо тук. Не знаех дали… не знаех как да постъпя. — Той закри лицето си с длан като дете, което гледа филм на ужасите и се страхува от следващата сцена. Пое си дълбоко въздух и избърбори:
— Става дума за Дру. Дру Матиас, моят съквартирант. Мъртъв е.
От гърдите му се изтръгна приглушен стон. Жадно отпи от брендито и се задави.
Рурк се вцепени. Много добре си спомняше Матиас: червенокос и луничав млад мъж, който беше експерт в областта на електрониката и по-специално — на аутотрониката.
— Къде е той, Картър? Какво се е случило?
— Дойдох първо при вас — повтори младежът и по бледите му страни му избиха червени петна. — Реших, че ще кажа на вас и на съпругата ви. Нали тя е от полицията, сигурно ще знае как да постъпим.
— Какво общо има тук полицията? — Ив взе чашата от треперещата му ръка.
— Мисля… че той се е самоубил, лейтенант. Като влязох в дневната, го видях да виси от тавана, а лицето му беше… О, Господи!
Той закри собственото си лице с длани, а Ив се обърна към Рурк:
— Кой изпълнява функциите на полицията на тази станция?
— Охранителната дейност е автоматизирана… — Той я изгледа и кимна. — Лейтенант, май ще се наложи да се заемеш със случая.
— Добре. Ще ми бъдат необходими аудио– и видеозаписващи устройства, пликчета за веществените доказателства, пинсети, няколко четчици.
Тя нетърпеливо разроши косата си и недоволно въздъхна. Рурк едва ли разполагаше със специалната апаратура, която с голяма точност определяше кога е настъпила смъртта. Липсваха и скенерът, „метачите“ от лабораторията, както и специалните химикали за откриване на пръстови отпечатъци, които бяха задължителни при огледа на местопрестъплението.
Е, все щеше да измисли нещо. Отново се обърна към съпруга си:
— Надявам се, че тук поне има лекар. Повикай го. Ще трябва да замести патолога. Отивам да се облека.
Повечето от инженерите живееха в довършените крила на хотела. Картър и Матиас очевидно си бяха допаднали и се бяха настанили в разкошен двустаен апартамент. Докато слизаха с асансьора към десетия етаж, Ив подаде на Рурк записващото устройство с размерите на човешка длан.
— Знаеш как да работиш с това, нали?
Той иронично повдигна вежда. Уредът беше произведен от една от многобройните му компании.
— Мисля, че ще се справя.
— Добре. — Ив опита да се усмихне. — Разчитам на теб. Как си, Картър?
— Мисля, че се оправих. — Но когато слезе от асансьора, младежът тръгна залитайки по коридора като пияница, който иска да докаже, че може да върви по права линия. На два пъти избърса потната си длан в панталоните си, докато успее да я притисне към електронното устройство за отключване. Когато вратата се плъзна встрани, той отстъпи назад и промърмори:
— Предпочитам да остана отвън.
— Не мърдай оттук — предупреди го Ив. — Възможно е да ми потрябва помощта ти.
Тя влезе в апартамента. Лампите я заслепиха — осветлението беше включено на максимална степен. Оглушителна музика се разнасяше от уредбата на стената: някаква певица извиваше глас в ритъма на хард рок; изпълнението напомни на Ив за приятелката й Мейвис. Подът беше облицован с морскосини плочки и създаваше илюзията за водна повърхност. Покрай двете стени на дневната бяха инсталирани няколко компютъра. Очевидно младите инженери бяха превърнали апартамента в допълнително работно помещение.
Ив забеляза куп дрехи върху канапето, очила за пренасяне във виртуалната реалност, поставени на масичката за кафе, редом с три кутии бира (две от които вече бяха празни и приготвени за рециклиране) и купа със солени бисквити, ароматизирани с различни подправки.
Вдигна поглед — голото тяло на Дру Матиас се полюшваше от синия стъклен полилей. Шията на мъртвеца беше пристегната с примка от усукани чаршафи.