— Да бе, кофти късмет. Шибаната му сестра Брус. Скапана стара чанта, е това е тя.
— Трябва да видиш оная, сестра Пател… с нейното непрестанно кудкудякане — каза Лорейн и гнусливо се сви. — Ще и-и-деш да смениш чаршафите и като свършиш ще и-и-деш да занесеш лекарствата, и като свършиш ще и-и-деш да измериш температурите, и като свършиш ще и-и-деш…
— Да-а-а… сестра Пател. Хич не е стока за мирисане.
— Ивон, става ли да спретна по чайче, а?
— Ъхъ, прощавай… нали ще се заемеш с чайника, Лорейн? Тъпа необщителна крава съм аз, ама нека да си довърша книжката.
Лорейн отиде до мивката зад Ивон, напълни чайника и го сложи да завира. По пътя мина зад приятелката си, наведе се над нея и вдъхна с ноздри от аромата на шампоана и парфюма на Ивон. Улови се как потрива между палеца и показалеца си лъскавата руса коса на Ивон.
— Божичко, Ивон, косата ти е станала наистина прекрасна. Какъв шампоан използваш?
— Някакъв от тия „Шварцкопф“ — каза тя. — Добре ли е?
— Ъхъ — отвърна Лорейн, усещайки как гърлото й неочаквано пресъхва. — Харесва ми.
После се върна обратно и изключи чайника.
— Ще купонясаме ли довечера? — попита Ивон.
— Как не. Знаеш, че съм винаги „за“ — усмихна се Лорейн.
3. Телата на Фреди
Нищо не му го надървяше на Фреди така, както гледката на вдървено тяло.
— Малко ми е терсене за тази — обясни Глен, санитар в патоанатомията, докато буташе количката с тялото към моргата.
Фреди едвам успя да сдържи дишането си равномерно. Той огледа тялото.
— Била е д-о-о-ста х-у-у-бавичка т-а-а-зи — зачегърта с провлечения си, южняшки, съмърсетски акцент той. — Катастр-о-о-фа, предп-о-о-лагам?
— Да, клетата. Шосе М25. Загубила много кръв, докато я измъкнат изпод смачканите ламарини — смотолеви Глен неохотно. Чувстваше се малко неразположен. За него труповете обикновено си бяха просто трупове и им се бе нагледал във всякакъв вид. Понякога обаче, когато някой си бе отишъл млад или красотата му още личеше на двуизмерната фотография, която представляваше тялото му, чувството за загуба, за нещо прахосано нахалост го смущаваше. Точно такъв беше и този случай.
Един от краката на момичето беше разкъсан до костта. Фреди прокара длан по другия, съвършен крайник. Беше гладък.
— Още е м-а-а-лко т-о-о-пла — отбеляза той, — ако бъдем честни, дори тв-ъ-ъ-рде т-о-о-пла за моя вкус.
— Е, Фреди… — започна Глен.
— Прощавай, нали знаеш, няма проблем — усмихна се Фреди и се бръкна за портфейла си, след което отдели няколко банкноти и ги подаде на Глен.
— Благодарско — отвърна Глен. Бутна парите в джоба си, бързо мина по болничния коридор и взе асансьора до столовата. Този ритуал, с който бе свързано получаването на пари, хем го въздигаше, хем го караше да се чувства нищожен. Не можеше да реши за себе си кое беше по-силно. Защо все пак трябва да се отказва от някоя почерпка, мислеше си той, като всички те си го позволяваха? Тия задници от настоятелството имаха толкова много, колкото той никога нямаше да има.
Да, на тия от настоятелството Фреди Роял им беше пределно ясен, отбеляза с горчивина Глен. Те знаеха всички тайни на водещия от телевизионното шоу за самотни души — „От Фред с любов“, автор на няколко книги, включително „Фреди Роял за крикета“, „Съмърсет през погледа на Фреди Роял“, „Съмърсет със зет“, „Мъдростта на западните провинции“, „Разходка из западните провинции с Фреди Роял“, „101 фокуса за купони на Фреди Роял“. Да, тия копелета от настоятелството много добре знаеха какво върши с труповете в болницата любимият на нацията, загрижен и сдържан чичко. Проблемът бе, че с кампаниите си за набиране на фондове той им носеше милиони лири. Носеше и слава на настоятелството, което пък улесняваше достъпа до щедрите фондове на Министерството на здравеопазването. Не им оставаше нищо друго, освен да си затварят устите и да не му отказват по някой и друг труп.
Глен се замисли за Сър Фреди, потопен в един рай без любов, сред маса от мъртво месо. В столовата той се нареди на опашката и започна да разглежда храната. Реши да избегне месото и този път да не си взима руло от бекон. Насочи се към панирания кашкавал. Пак се сети за Фреди и една стара некрофилска шега — „Внимавай, някое от тия миризливи копелета ще вземе да ти изневери“. Но това нямаше да е Глен, все пак Фреди плащаше твърде добре.