— По дяволите! — ококори очи Лорейн. — Знаеш ли какво има на корицата на книгата ти?
— Кво? — Ивон огледа лъскавата, релефна корица. Отпред, в мечтателна поза, изпъкваше млада жена с корсет.
— Знаеш ли кой я е написал? Тази отзад коя е?
— Ребека Наваро? — попита Ивон, обръщайки книгата.
— Беше приета при Дийн, Шесто отделение. Миналата нощ. Получила удар!
— Стига бе! Как изглежда?
— Как да ти кажа… ами, доста си прилича, все пак! Струва ми се нещо чалната, но си е нормално, все пак е преживяла удар, нали?
— Така е — подсмихна се Ивон. — Нали ще я преслушаш за някоя безплатна книжка?
— Да, нямаш проблеми — каза Лорейн. — Ако знаеш какъв е плондер само. От това е получила и удара. Същинско прасе!
— Представи си какво е да изглеждаш така и да се държиш естествено!
— Вярно, ама дай да вдигаме гълъбите, а? — каза Лорейн и погледна часовника си.
— Ъхъ… — съгласи се Ивон, подгъна страницата и се надигна да се приготви.
7. Дилемата на Пърки
Ребека плачеше. Точно както всеки ден от тази седмица, когато той идваше да я види. От това му се стъжняваше. Плачеше ли Ребека, значи бе изпаднала в депресия. Изпаднеше ли в депресия, преставаше да пише, просто не можеше да пише. Когато не пишеше… ами, просто Ребека беше оставила деловата страна на нещата в ръцете на Пърки. Той пък от своя страна винаги представяше финансовото им състояние в много по-розови краски, отколкото всъщност беше. Той имаше своите нужди. Нужди, които самовлюбената и егоистична стара крава никога нямаше да схване.
Цялата им връзка се крепеше на това Пърки да ласкае постоянно нейното его, подчинявайки всичките си нужди на безкрайната й суетност. Поне такова щеше да бъде положението, ако не бе измислил начин да живее свой, отделен личен живот. Според него, бе задължително да получи някаква компенсация. По природа Пърки беше мъж със скъпоструващи вкусове, не по-малко екстравагантен от проклетите й героини.
Той я преценяваше с клиничен поглед, наслаждавайки се на степента на пораженията. Не ставаше дума за нещо, което медиците биха определили като масиран удар. Ребека не бе загубила способността си да говори (лошо, помисли си Пърки) и лекарите го бяха уверили, че ударът не е увредил основни жизнени функции (добре, прецени той). Но така или иначе, гледката го отвращаваше.
Едната страна на лицето и приличаше на пластмаса, забравена по погрешка до огъня. Опита се да скрие всички огледала от напълно обсебената от себе си кучка, но това се оказа невъзможно. Тя не преставаше да настоява, докато някой не й се бе навил на акъла.
— О, Пърки, изглеждам ужасно! — квичеше тя, наблюдавайки обезобразеното си лице в огледалото.
— Глупости, скъпа. Всичко ще се оправи, ще видиш!
„Ако бъдем честни, моето момиче, никога не си изглеждала прилично. Твърде дебела, непрекъснато тъпчеща бонбони в устата си“ — помисли си той. Докторите поне го казаха „Прекомерна пълнота“ беше определението, което употребиха. Жена на четиридесет и две, девет години по-млада от него, макар че човек никога не би се досетил, ако я погледне. Двадесет кила наднормено тегло. Чудесно определение „прекомерна пълнота“. Само как го каза докторът, чисто клинично, медицински, поставено в подходящия контекст. Заболя я. Той добре го забеляза. Направо я порази.
Въпреки изкривените й черти, Пърки с учудване забеляза, че не намира никаква реална промяна в естетиката на лицето й. Всъщност, помисли си той, причината най-вероятно бе в това, че от край време тя го отвращаваше — вечно със своите детинщини, самомнителност, истерии и най-вече с „прекомерната си пълнота“. Беше направо жалка.
— О, скъпи Пъркс, наистина ли мислиш така? — простена Ребека, повече на себе си, отколкото към Пърки и после се обърна към приближаващата се сестра Лорейн Гилезби. — Ще се оправя ли, сестричке?
Лорейн й се усмихна:
— Сигурна съм, Мисис Наваро.
— Видя ли? Слушай какво ти казва тази прекрасна млада госпожица — ухили се Пърки, повдигайки рошавата си вежда и пресрещайки погледа на сестрата. Последва дълъг флирт с поглед, който той завърши с намигване.
Силна вода, отбеляза Пърки. Щом ставаше дума за жени, той имаше самочувствието на ценител. Понякога, мислеше си той, някои хубавици просто те помитат. Бум-тряс и край, вече си техен. Представителките на най-добрата порода обаче са като тази малка шотландска сестричка — те постепенно, но решително се промъкват под кожата ти, всеки път с нещо различно, с някое свое настроение или изражение. Такива оставят у теб неясно, мъгливо, дори неутрално усещане, после те поглеждат внезапно с някакъв особен поглед и безпощадно те завладяват.