Майло отвори вратата и сложи нещата си в колата.
Пиер Бейтман се приближи до него и тихо заговори:
— Предполагам, че това не ви интересува, но Кенет Старши… има сериозни финансови затруднения. С пазара за недвижима собственост.
Майло се изправи, но не отговори.
— И двамата изживяват труден период — продължи Бейтман. — Първо почина съпругата на Кен. Съвсем внезапно. А сега, тази история. Кен започна бизнеса си от нищо. Преди двайсет години построи тази сграда, а сега е на път да я продаде. И загубата няма да реши проблемите му. Има много други кредитори. Ето защо е нервен, що се отнася до официална процедура. Аз съм му и приятел, не само адвокат. Чувствам се длъжен да го защитя, доколкото мога.
— Тук не става дума за недвижими имоти, господин Бейтман.
Адвокатът кимна.
— Истината е, че не разбирам нищо от криминално право. Казах го и на Кен. Но двамата сме приятели от ученическите години. Той настояваше да присъствам.
— Значи мисли, че на момчето му трябва юридическа помощ.
— Не, не. Само обща помощ. Да не се шашва от системата. Откровено казано, Кени не е гений и има избухлив нрав. Кен също. И неговият баща беше такъв. Всичките са много сприхави и доколкото знам, оттам произлиза и фамилното им име3.
Той се усмихна, но Майло не му отвърна със същото.
— Кени единствено дете ли е?
— Не, има и сестра. Учи медицина в Станфорд.
— Тогава тя трябва да е умната в семейството.
— Черил е истинска фурия.
— Разбират ли се с Кени?
— Чудесно, но Кени никога не е бил на нейното ниво и всеки го знае. Като имате предвид характерите им и добавите цялото това напрежение, има вероятност баща и син да се разгорещят и да избухнат. Създават погрешна представа за себе си.
— И каква е тя?
— Че Кени е способен на насилие. Но съвсем не е така, повярвайте ми. Играеше футбол с моето дете. Беше бърз и силен, но отпадна от отбора, защото не бил достатъчно агресивен.
— Няма инстинкт да убива, така ли?
Бейтман го погледна обидено.
— Нещо повече, уверява ме, че в нощта на убийството е бил в Сан Диего.
— Има ли кой да подкрепи твърденията му?
— Не, но както вече ви казах, той не е точно Айнщайн.
— Какво искате да кажете?
— От онова, което прочетох, убийството звучеше обмислено: престъпникът причаква жената и не оставя веществени доказателства. Кени не е способен на подобно нещо. Може да се ядоса и дори да удари някого, но бързо му минава.
— Бил е достатъчно умен, за да влезе в университета — намесих се аз.
— Това беше истинско чудо, повярвайте — отговори Бейтман. — Кен му намери частни учители и Кени учеше много усилено. Приеха го, но се наложи да напусне. Искаше да се премести другаде, но не го приеха. А сега, тази история. Моментът е изключително неподходящ по отношение на самочувствието му. Ето защо забележката ви, че има много свободно време, го обиди. Да бъдеш разпитван от полицията не е приятно. Честно казано, днес той беше много уплашен.
— Не изглеждаше уплашен.
— Преструва се, повярвайте.
Майло най-после се усмихна.
— Харесвате го, нали?
— Да, детектив Стърджис.
Усмивката стана по-широка.
— Аз пък не го харесвам, господин Бейтман. Защото не е направил нищо, за да спечели симпатиите ми.
— Но…
— Трябва да реша брутално убийство с множество оттенъци на гняв и виждам, че вашият клиент е едро, силно и агресивно момче с неприятен характер. Прави се на неуловим и накрая се появява с татко, който се държи нервно, и с адвокат, опитващ се да попречи на всяка сричка, излизаща от устата ми. Какво искате да направя? Да му поднеса въпросите си на поднос, с гарнитура? Ако исках да работя в сферата на обслужването, щях да се науча да готвя.
Пиер Бейтман отново оголи зъби. Беше трудно да се измери преструвката зад маниерниченето, но движенията му говореха за примирение.
— Разбира се, че не. Само се опитвам да… Хайде да пробваме пак. Питайте каквото искате и запишете всичко на касетофона, но аз ще водя подробни записки. И се постарайте да не забравяте, че Кени наистина е добро момче.
Когато се върнахме в кабинета, и двамата Сторм пушеха пури и на бюрото се бе появил пепелник.
— Панамски ли са? — попита Майло.