Върху контролния пулт една угаснала преди миг лампичка отново започва да мига. Падналият клонинг не е напълно мъртъв. Все още неспособен да се движи, той постепенно започва да се съвзема след нанесените му удари. Клепачите му се отварят, после пръстите му се протягат към лоста, паднал наблизо до ръката.
Още малко и ще го хване, когато един друг Ерик прекъсва танца си, за да му нанесе окончателния смъртоносен удар с крака. Със стържещ металически шум, отекващ като сигнал, лостът се изтъркулва в близост до затворената врата. Войнът взема лоста и се прехвърля пъргаво на малкото каменно площадче, за да се изплъзне за част от секундата от хвърлената след него мрежа.
Токата на обувката му обаче е захваната от металните бримки. Той дръпва със сила, използвайки устремното си преобръщане. Изненадан, противникът му изпуска мрежата и вече обезоръжен, става лесна плячка за третия Ерик, който тихомълком отстрани е наблюдавал развоя на битката…
На пулта светят само две цифри. Въздишка на възбуда преминава през тълпата поканени. Развръзката е близо, всичко вече е почти заложено. Успехът на плана на Ерик зависи от този момент: следвайки начина, по който ще се държи неговият последовател след финалния щурм, той ще бъде посрещнат с аплодисменти на страх или с безочливи усмивки като всички ще го предизвикват. И на бъдещия победител няма да му остава нищо друго, освен да попълни последната страница на своята собствена легенда, да се подпише със собствения си кървав подпис върху кожата на свой двойник, преди да се присъедини към гостите.
Оръжията, вече ненужни, са оставени настрана; сблъсъкът ще стане с голи ръце. Лице в лице, отражение в отражение, войните се пресрещат, оплитат се в прекалено бърз за окото водовъртеж. Няма заучени движения, няма хитрини, нито отегчителни събития — има просто сблъсък на две сили с еднакво напрежение, които се противопоставят, вплитат се една в друга, сякаш са една…
Когато единият от двата силуета пада, никой от зрителите не може да каже защо. Пукнатината, която се е отворила в монолита, завинаги ще остане загадка. Победеният поднася врата си, за да му бъде нанесен окончателния удгр и изведнъж настава тишина, както след последния удар на стенен часовник, чиито отмерени секунди са се оказали вечност…
Ерик поздравява своето ALTER EGO, преди да обърне гръб на камерите. Отваря вратата на своите покои и изчезва от погледа на гостите. Един след друг екраните гаснат, тихичко, ненатрапващо се, механичният оркестър започва да свири.
Клонингът минава през коридорите и влиза в стаята за тренировки, потънала в полумрак. Познат глас го парализира:
— Остава да се уреди една последна подробност, братко мой.
Светлините изведнъж бликват заслепяващо. От другата страна на татамите се изправя истинският Ерик, заел бойна позиция.
Малко след това, шум от стъпки отеква в галерията с трофеите. Оцелелият пътьом оглежда изложените на пиедестали тела — плетеница от органи и крайници, наполовина възвърнати; обезобразени от предсмъртни гримаси лица, чиито черти той докосва вместо поздрав. Много скоро отново ще има дуели. Той знае, че оттатък, зад вратата, всички го очакват, за да го предизвикат, както е било някога. Той се чувства способен да поддържа тяхната омраза дълги години, дотогава, докато те се изморят да го атакуват. Неговите следващи клонинги ще помогнат в нарастването на балона и ще му позволят на увеличи пространството на галерията по свой вкус, защото много скоро няма вече да има място, площта ще се окаже недостатъчна.
Той намалява крачка, усмихва се като погалва порезната рана. Защо не се замисли за една цяла планета, превърната в частен музей? Времето е пред него, часовете му не са преброени, а е и толкова лесно да накараш тези, които те заобикалят, да повярват, че си уязвим, докато допуснат грешката и те нападнат. „Елате в моя дворец, казал паякът на мухата.“… При нужда би могъл да пожертва една от ръцете си, някоя вечер, подобна на тази, а от нея ще си направи ръкавица, за да удря плесници на своите противници. Ще се намери ли някой, който да се уплаши от предизвикателството на един сакат?
Той спира пред тайната ниша, която чака своя обитател. Приликата с него самия няма да бъде променена: нито едно дооформяне, нито една зловеща шега няма да могат да променят лицето му, в което онова на Ерик ще може да се отрази като в черна вода. Застанал срещу празния пиедестал, той си спомня за този последен дуел, чийто залог бе толкова голям. Тази смърт, възправила се пред тях, бе единствената непозната в кариерата му на войн — най-големият недостатък, към който той винаги бе отказвал да се обърне, но който бе същината на неговия живот. До този ден смъртта беше съдба, която той бе запазвал изключително за другите, докато за себе си пламенно бе я отхвърлял. Дали опитът от възкръсването, освобождавайки го от страха, беше лишил клонинга от неговите последни сили, тези, които се появяват в най-отчайващите ситуации, тези които стояха над всички негови съмнения и го правеха непобедим? А дали това не беше наистина смъртта със своя кортеж от разкрития, ключът, с който да стигне до дъното на самия себе си? Битката бе разрешила въпроса така, както всички негови двойници желаеха. Победителят знае, че дори заради самия въпрос, всичкото това си е заслужавало. Той извръща глава и без повече да обръща внимание на заобикалящите го трофеи, се отправя към залите с гостите. Наостряйки слух, той вече може да долови овациите на своите бъдещи жертви.