— Изглеждате в отлична форма, Ерик!
— Със съжаление ще ви кажа, че с вас не е същото, капитане. Вие пренебрегвате ежедневните упражнения. Дишането ви е накъсано, ханшът ви се налива с тлъстини. Ако продължавате в същия дух, ще се наложи да подхванете тренировките отначало.
— Осъзнавам всичкото това, но нямам необходимото време, за да му обърна внимание. Разтеглянето на балона в пространството тъпче на едно място и ние отново имаме проблеми с реколтата на филизи от Си-анг.
Той посочва с пръст развълнуваното море от растителност, сякаш буря от пясък и сажди, простиращо се извън стените на балона. Бледите лиани, лишени от най-малката следа за какъвто и да е цвят, бавно и на вълни се поклащат. В сивото небе, където е застинала огромна луна, съвсем ниско преминават лещовидни облаци, хвърлящи правилни сенки по повърхността. Когато същите се задържат малко повече на едно място, лишените от светлина лиани се огъват и умират, изпускайки облак от спори. След което, секунди след като слънцето отново се появи, килим от бледи и хилави филизи отново се образува.
За двамата мъже това сивкаво гъмжило е едно обичайно зрелище. Още със самото създаване на балона — пет века по-рано, — екосистемата на планетата бе станала обект на най-подробни и цялостни проучвания. От тогава досега тя бе опозната, обяснена, разчепкана докрай. Което не и пречеше все още да бъде смъртно опасна, но по начин, който можеше да се предвиди. Ерик бе единственото човешко същество от базата, което не бе излизало от нея, за да се срещне лице в лице с капаните на външния свят. И той знае, че Демария точно за това е дошъл да му говори. Чака, мърдайки пръстите на краката си във водата, мъчейки се да разчупи огледалната й повърхност. От доста отдавна видението на собствения му образ го кара да не се чувства добре. — Какъв точно е вашият проблем, капитане? — Вие сте проблема, Ерик. Би ми се искало най-сетне да си дадете сметка за това. Демария въздиша, осъзнаващ слабостта си пред този човек с профил на статуя, по която не се забелязва нито една пукнатина. — Балонът е в опасност. Предните краища на растителността се приближават, пръстеновидната защита, която разработихме, е широка само около десетина метра. Клонингите, които изпращаме навън, са неспособни да просъществуват оттатък за повече от четвърт час. Не успяваме да унищожим толкова бързо лианите, а откриването на филизи от Си-анг става все по-трудно. Положението с реколтата е твърде неприятно. Вече започваме да губим терен. — Използвайте мощните лазери на базата. — Не бъдете глупав, Ерик. Тези растения обожават енергията. Ще изпразним батериите си, преди да сме получили най-малкия резултат. Впрочем, струва ни се, че те вече са започнали да се адаптират към биохимичните оръжия.
— Интересно…
Ерик излиза от басейна, подсушава се с няколко бързи разтърквания, след което намята един пеньоар като пристяга колана през кръста си.
— Изложихте ми черната страна на нещата, капитане. Откакто ви познавам, вече трябва да имате отговорите на някои от вашите собствени въпроси. Да не хитруваме повече: какво искате от мен?
— Вашата смърт, Ерик! Не искам да умрете лично, вие не се и съмнявате в това, но е необходимо да бъдете убит в най-кратки срокове. Един единствен път ще бъде достатъчен. Оцеляването на колонията зависи от това.
— Ако го беше казал някой друг, щях да приема това като предизвикателство съвсем по правилата. Но аз ви познавам много добре. Чакам обясненията ви.
Тялото на Ерик мирише на пот, миризма, която на места се прикрива от парфюма, с който е напоен пеньоара. Този необикновен мирис е едновременно и неприятен, и странно възбуждащ — коварно оръжие, срещу което Демария се бори като навлажнява мъничко ноздрите си.
— Помислете за нашето положение: ние сме малка група от човешки същества, затворени и укрили се в един балон, разтягащ се безкрайно в пространството, на повърхността на някаква изгубена сред галактиките планета. Около нас — сложна екосистема, стотици видове растения и всички те са смъртоносни за човешкия род, с изключение на крехката Сианг, чиито филизи ни доставят веществата за дълголетие. При нормални условия щяхме да унищожим всякакви следи на живот с една единствена цел — балонът да увеличи площта си, да нарасне, докато покрие изцяло отвоюваните земи. Тук обаче, това е невъзможно. Не можем да елиминираме флората на този свят, без между другото да се лишим от безсмъртие. Бомбите, силовите лъчи, неконвенционалните оръжия от нашия арсенал тук са неизползваеми. Единствената възможна битка с тази джунгла е да се срещнем лице в лице, тяло в тяло с нея. Един век размишлявахме над този въпрос, наблюдавайки противника, после — в по-голямата част под ваше ръководство, — ние станахме войни. По-точно — вие станахте войн, а ние се опитахме да бъдем малко или повече чираци. Нашите дуели, нашите последователни смърти ни каляваха, ние вече бяхме станали способни да издържаме за по-дълго време навън. Схватките с лианите често се обръщаха в наша полза, ние премахвахме най-опасните видове, балонът нарастваше… През този период всички ние търсехме начини да ви победим. Никой от нас обаче не успя в това.