В уречения ден всички са се забързали към залите, където ще се състои приема. Почти всеки е пристигнал въоръжен, предпазна мярка, в случай, че Ерик се реши да предприеме окончателна битка срещу всички, но с напредването на вечерта такава възможност става все по-малко вероятна.
Гостите се събират около масите, отрупани с коктейли или започват внимателно да изучават апартаментите на своя домакин. Галерията с трофеите е затворена, но най-красивите образци са пръснати из различните стаи, където тълпата вече е нахлула. Много от тези образци са извадени на показ за първи път.
Гениалността на Ерик и необикновеният му артистичен усет са превърнали гротескните трупове на неговите някогашни противници в истински произведения на изкуството. Под огромния свод на балона мъртъвците са повече от живите. Рано или късно всеки се сблъсква със своето собствено лице, вградено в блок от прозрачна смола, бонбонена на цвят, вмъкнато в огромното пано на гигантски саркофаг или пък поставено като статуетка върху някоя камина…
Някои от телата са свити до размерите на детска кукла, с изключение на местата, където се намират смъртоносните рани като по този начин тяхното значение е извадено на преден план с ужасяваща наглост. Други от телата са одрани. Кожата, навита на руло като погребален папирус, благосклонно предлага на зрителите своите следи от удари и рани, хармонично разпределени по цялата повърхност. Други тела пък са снабдени с чекмеджета, в които са положени основните им органи, или с вратички, отварящи се към тайната на техните вътрешности.
Трупът на Вайс е удостоен с изключителни грижи и внимание. Плътта му, хиляди пъти пресована, е с дебелината на корабно платно и той съвсем чист, сух, е навит като дълга, безкрайна лента в гигантски автомат продавач. Издърпвайки продължително с двете ръце, на прозорчето на автомата-продавач човек може да види зашитите му устни и учудените му очи. Самият Вайс известно време се забавлява с автомата, преди да отиде и седне на мястото си. Той току-що е слязъл от матрицата и краката му се прегъват от преумора.
Ерик внезапно се появява, придружен от Демария, и всички се скупчват около тях. Войнът умело отстранява въпросите, махвайки с опакото на ръката.
— Не бъдете нетърпеливи, вечерта едва е започнала. Ще ви кажа всичко след два часа, ако оживея дотогава.
Колко от усмивките, посрещнали шегата, крият желанието да захапят до смърт? За нещастие, Ерик вече не потръпва под мишниците, както обикновено са свикнали да го виждат неговите врагове. Неочаквано той изпитва желание да ги обиди, да ги предизвика, докато се случи непоправимото, знаейки в същото време, че пламъчето омраза в очите им, което ги съживява, е неспособно да запали истински техните души. Насмешливата му физиономия не остава незабелязана и Сорж, който се решава да запита, получава в отговор отчайваща критика:
— Вие не ме мразите достатъчно, господа. О, стараете се колкото можете, така поне си представям нещата, но това в никакъв случай не е извинение. Давате ли си сметка, че ме победихте с вашата пасивност, с вашето бездействие? Аз вече нямам дори най-малкото желание да се сражавам с вас. Гостите нямат време да изразят своето разочарование. Той се вглежда в заобикалящите го лица, без да открие нищо друго, осен напрегнато внимание и бръчки досада. Господи, ако беше дал сигнал за аплодисменти, сега начаса щяха да го затрупат с овации. Кой би могъл да се заинтересува от такива противници? Смъртта изведнъж се явява за него като последно възможно убежище; да умре, да заспи, да се събуди в някакъв нов свят, населен, може би, с войни, подобни и равни на него. Да, несъмнено, часът да изчезне завинаги, да бъде заличен, е настъпил. Решението, което е взел, е правилно. Прищракването на един слуга автомат го изтръгва от унеса. Съобщението, което той му предава, е ясно и точно: всичко е готово.
По-късно, когато напрежението достига своя апогей, гласът на Ерик отново се извисява, препредаван от невидими високоговорители: — Скоро ще ви напусна, така че позволете ми предварително да уточня различните етапи на моята смърт и моето възкръсване. След десет минути, напълно по собствена воля, аз ще погълна отровата, която ще изпълни онова, което вашите оръжия и умения се опитаха да свършат, но не успяха. Утре моята галерия ще наброява един трофей в повече. Надявам се ще ми простите, че няма да си направя сепуко, както изисква обичаят, но се ужасявам от петната кръв по собствените си килими. Тишина. Всички едновременно са внимателни и облекчени от ролята на зрители, която Ерик им налага.