Симеон Хаджикосев
Елегия на разкрепостения дух
В своите „Френски тетрадки“ големият познавач и ценител на френската литература и култура Иля Еренбург е поместил есеистична статия на Франсоа Вийон, която се нарежда сред най-вдъхновените интерпретации на личността и творчеството на гениалния несретник. Още в началото съветският писател назовава Вийон „най-френският и най-еретичният от всички поети на Франция“. Откъснато от контекста на есето, това твърдение може да звучи малко произволно, но възприето в по-широк план, като една обобщителна метафора за родоначалника на френските „прокълнати поети“, то се оказва натоварено с дълбок смисъл. Повече от половин хилядолетие ни дели от рождената дата на Франсоа Вийон. Повече от половин хилядолетие е изминало и от годината, когато за последен път се чува нещо за обесника и нехранимайкото, който е по-чест гост на кралските затвори, отколкото на княжеските дворци. Краткото време между рождението на поета (1431) и годината, през която следите му се губят завинаги (1463), редица учени са склонни да идентифицират с началото на френския Предренесанс, защото именно тогава, около средата на XV в., френската поезия скъсва завинаги пъпната връв, свързваща я с литургическите песнопения, и става литература в етимологическия смисъл на думата.
Според някои изследователи херцог Шарл д’Орлеан е последният поет на френското средновековие, а Франсоа Вийон — първият поет на новите времена. Има нещо символично и във факта, че Вийон е сред поетите, участници в поетическите конкурси в замъка на Шарл д’Орлеан в Блоа, където херцогът, брат на краля, се оттегля след десетилетния си плен в Англия, за да се посвети на поезията и на тихи семейни радости. И тъкмо в Блоа Вийон пише знаменитата си балада по зададената от херцога поетическа тема „До извора умирам аз от жажда“.
Малко рисковани са твърдения от типа „последен поет… първи поет“. Шарл д’Орлеан също е бил даровит поет и е завещал на френската лирика няколко шедьовъра. Разликата между него и Вийон не е толкова в близостта им до традицията, колкото в качеството на дарованието. Шарл д’Орлеан е просто талантлив поет, докато Франсоа Вийон е гениален — поет, който вече половин хилядолетие намира естествен контакт с всяко следващо поколение.
Това е така, ала невероятната „отвореност“ на поезията на Вийон към бъдещето не ни освобождава от задължението да потърсим корените на тази изумителна лирическа жизненост. Годината, в която се ражда никому неизвестният парижки бедняк Франсоа Монкорбие (или Дьо Лож),е преломна за продължилата повече от век Стогодишна война между Англия и Франция (1337—1453). През май 1431 г. на кладата в Руан мъченически загива Жана д’Арк, спасителката на Франция, наречена почтително от народа Орлеанската дева. По това време Париж е в ръцете на англичаните и това несъмнено е правило живота в него много по-тежък и несигурен.
Макар времето да не е било подходящо за поетически занимания, когато се ражда Вийон, умират двама от най-значителните средновековни поети — италианската хронистка и поетеса Кристина Миланска и французинът Ален Шартие, авторът на поемата „Красивата немилосърдна дама“ (1424), в която куртоазната лирика, станала прочута чрез канцоните на провансалските трубадури и техните последователи из цяла Европа, достига своя късен апогей. Би трябвало да се добави още, че през XIII в. Франция се сдобива и със своя куртоазен епос „Роман за Розата“ (около 1230—1280), създаден от Гийом дьо Лорис и неговия последовател Жан дьо Мьон. При Йосташ Дешан, съвременник на Петрарка, поезията започва да се измъква изпод опеката на средновековния синкретизъм, в който тя е в подчертана зависимост от музиката, но това са все още наченки, които не предвещават поезията на новото време. Единствено по силите на Вийон се оказва борбата със средновековния алегоризъм от „Роман за Розата“ и с куртоазната традиция, достигнала късния си връх в „Красивата немилосърдна дама“. Когато на дванадесетгодишна възраст Франсоа бива записан във Факултета за либерални изкуства в Париж, той вече носи фамилията на своя настойник и покровител метр Гийом дьо Вийон, професор по право и каноник на църквата „Свети Беноа льо Бетурне“. Бъдещият поет се отнася към своя благодетел с неизменна благодарност за бащинската му снизходителност и обич. Именно благодарение на метр Гийом дьо Вийон той завършва като бакалавър Факултета в 1449 г., а през 1452 г. е вече лисансие й метр по изкуствата.
Следващата година е жалон в историята на зрялото средновековие със събития, отекнали в двата противоположни края на Европа. След като французите отвоюват Нормандия и Гиен, през 1453 г. е сложен край на кръвопролитната Стогодишна война. През май на същата година след многомесечна обсада е сломена съпротивата на императорския Константинопол и след повече от хилядагодишно съществуване Византия изчезва завинаги от картата на Европа.