Но годината на прекратяването на Стогодишната война е паметна за Франция и с вълненията на парижките студенти, които протестират бурно срещу намеренията на краля и на градските власти да ограничат техните стародавни права. Можем да не се съмняваме, че младият магистър е взел участие в тези студентски вълнения. В 138-а станса на „Голямото завещание“ Вийон споменава като свой непристойния „роман“ „Пръднята на дявола“, твърде популярен сред студентите през онази епоха. В този „роман“ е описан един твърде интересен епизод, свързан с преместването на основния камък на Университета, т.е. с посегателство срещу университетската автономия, предизвикало бурната реакция на учащата младеж в неспокойните години около края на Стогодишната война.
Трудно е да се отговори задоволително на въпроса какво е тласнало младия Вийон към „подземния“ свят на скитниците и престъпниците. Макар и онеправдан от съдбата по рождение, той е имал шанса да бъде покровителстван от състоятелен и добър човек, който му дал отлично за онази епоха образование. Вийон е можел да попадне в администрацията на укрепващото се след разорителната война френско кралство. Вместо това той е предпочел да поеме пътя на риска, свързан със скитничеството и грабителството, да стане родоначалник на безсмъртната фаланга на „прокълнатите поети“, както ги назовава в едноименната си книга, издадена в края на XIX в., неговият духовен потомък Пол Верлен. Вероятно пръст в съдбовния избор на младия магистър е имал и фаталният случай. Свадата, противопоставила на 5.VI.1455 г. Вийон на свещеника Филип Сермоаз, е можела да има и по-малко сериозни последствия, но за зла беда кюрето умряло от получената рана, а изплашеният убиец избягал от Париж.
И все пак, без да изпадаме в социологическо опростителство, би трябвало да напомним, че времето на Вийон е една от най-драматичните епохи в историята на Франция. Ето как я скицира Еренбург в споменатото есе „Поезията на Франсоа Вийон“: „Тогава родината на Вийон Представлявала ужасно зрелище. Горели градове. Коне тъпчели нивите. Имало много предателство, много подвизи, много трупове, много победи, но нямало нито хляб, нито спокойствие. Към ужасите на войната се прибавили неплодородните години, рядко суровите зими и най-после чумата. Разбойнически банди кръстосвали страната. Вълци нападали селата. По кръстопътищата се издигали бесилки, олюлявали се тела на обесени.“ Действително човешкият живот е имал твърде малка цена в онова смутно и страшно време и Франсоа Вийон, който сам е живял в очакване на неотвратимата смъртна присъда, имал печалното прозрение за тази страшна истина. Не вродена меланхолия или абстрактни философски размисли са го карали да мисли с мрачно упорство за смъртта, а горчивото съзнание за крехкостта на живота в един увълчен и жесток свят, изграден върху правото на силния. И може би тъкмо изповедността, непозната за средновековната поезия, е онази черта, която прави Вийон и наш съвременник, фокусира така ясно и зримо неговите вълнения и проблеми, че понякога изтръпваме — нима е толкова близо до нас това далечно и мрачно средновековие. Ала нека се вслушаме в самия поет:
Скитническата „епопея“ на Вийон е сравнително добре проучена. Тя обхваща около осем години — от злощастната свада със Сермоаз до загубването на следите на поета в началото на 1463 г. Получил опрощение, в началото на 1456 г, Вийон се завръща в Париж, където води бурен живот в съмнителни притоци с пияници и пройдохи. В края на същата година заедно с още четирима съучастници той е сред грабителите на Наварския колеж. Плячката е значителна — 500 златни екю, и след като получава своя дял, поетът се отправя за Анже. В дните между грабежа — Коледа, и новата 1457 г. поетът завършва своята първа поема, озаглавена простичко „Ле“ („Lais“), но по-известна в литературата под заглавието „Завещание“ (и още по-популярното — „Малкото завещание“).
„Ле“-то е жанр, създаден през втората половина на XII в. от поетесата Мари дьо Франс. При нея той е повествователна поема, докато провансалското „ле“ е лирическа поема с любовно съдържание. Разликата между поемата на Вийон и първообразите на английската придворна поетеса Мари дьо Франс, естествено, не е само в съдържанието, но и във формата. По-популярното наименование на първата Вийонова творба — „Малкото завещание“ (в противовес на т.нар. „Голямото завещание“), насочва към друг средновековен поетически жанр, чиито корени възхождат към Светото писание. През късното средновековие наименованието „Завещание“ е било предпочитано поради ореола на святост, идещ от очевидната конотация Вехт завет (Библията) и Нов завет (Четвероевангелието). Впрочем тук е мястото да отбележим, че думата от латински произход Testament, употребявана във всички романски езици и в тогавашния английски език, се предава на български чрез думата „завет“, в която се долавя оригиналният оттенък на свидетелско показание за бъдещите поколения. В термина „завещание“ този сакрален оттенък е напълно потиснат от правно-юридическата съдържателност и аз не съм убеден, че не е по-правилно и Вийоновите „завещания“ да бъдат превеждани на български език като „Малък завет“ и „Голям завет“.