Основната формална отлика на Вийоновата първа поема от „ле“-то на Мари дьо Франс е в това, че тя е изцяло написана в станси. Стансата (или октава, ottava rima, според италианската терминология) е осемстишие с определена римна схема, устояла чак до прочутия роман на Байрон „Дон Жуан“ — абаббсбс. Началото си стансата води от късносредновековната италианска поезия (все още е спорно дали от канцоната или от сицилианското страмбото) и още Бокачо я популяризира широко чрез своите „романи“ в стихове „Тезеида“ и „Филострато“.
Твърде съмнително е дали Вийон е могъл да се запознае с „романите“ на Бокачо, за да заеме от него стансата като особено гъвкава и изразителна форма. Във всеки случай още в първото си „Завещание“ (1456) той се изявява като оригинален майстор без аналог не само във френската, но и в цялата средновековна поезия. Като всеки гениален творец, и Вийон изпълва традиционните форми и жанрове със съвършено ново съдържание, придава им изразителност, каквато никой не е постигнал не само преди, но и след него.
Четиридесетте станси (320 стиха) на „ле“-то са вдъхновена наброска към „Голямото завещание“, което обхваща повече от 2000 стиха и е най-значителният влог на Вийон в световната поезия. Ала моделът е намерен още в „Малкото завещание“ — това е псевдозавещанието на голтака, който няма какво да остави освен горчивите си слова. Ако съществуваше възможност да тълкуваме „завещанията“ на Вийон като юридически документи, бихме казали, че те са най-знаменитите в своя жанр, а попадналите в тях действителни личности са навеки обезсмъртени от гения на поета. Интимно-изповедният тон в „Малкото завещание“ е съпроводен от сатирично-наплевателски акценти и като цяло това дава един необикновен лирически тон, пленяващ с грубата си откровеност и съвременния читател. Представа за това неповторимо съчетание дава заключителната станса на творбата, резюмираща поетичната идея:
Но не толкова в неповторимото съчетание от интимна изповедност и горчива насмешка е оригиналността на Вийон като поет. (В една или друга степен тези черти се долавят в поезията на най-забележителния старофренски трувер Рютбьоф — втората половина на XIII в.) Вийон съзнателно и демонстративно скъсва с конвенциите на дотогавашната поезия, която в общи линии култивира и доразвива куртоазните концепции за жената и любовта. Едва ли е случайност, че „Малкото завещание“ започва с жалба на поета по изгубената любов. Може да се гадае дали бягството му в Анже няма връзка с непреклонната Катрин дьо Восел, както се намеква в първите станси. Възможно е и легендата за подкупените побойници, чрез които благопристойната дама му дала урок, да е свързана тъкмо с тази драматична Коледа на 1456 г. Но това са подробности. Важното е, че отношението на Вийон към жената и любовта вече няма нищо общо с куртоазното обожание на дамата на сърцето, култивирано от трубадури и трувери цели три столетия. И Вийон страда от несподелена любов, ала не с клишираните образи и думи на провансалските канцони, нито с изящната реторика на Ален Шартие от „Красивата немилосърдна дама“. Неговото страдание е съвсем земно — честолюбиво и непристойно; поетът страда от мисълта, че е бил изигран, че друг се радва сега на прелестите на любимата: