Първият известен издател на Вийон, френският ренесансов поет Клеман Маро, който носи у себе си нещо от непримиримия дух на своя предшественик, пише в предговора към изданието, осъществено от него през 1533 г., че за да се разбере поезията на Вийон, е необходимо да се познават „местата, нещата и хората, за които той говори“. Маро е бил безусловно прав, защото сам той вече е чувствал недостатъчността на своите познания за епохата на Вийон, макар че едва половин век е делял неговото издание от първото издание на стиховете на поета. И все пак това е необикновено жива и контактна поезия, макар че за мнозина от споменатите в „завещанията“ лица се знае твърде малко. Днес всяко прилично издание на стиховете на Вийон е придружено задължително от бележки, в които се дават сведения за споменатите от поета негови съвременници. Читателят не може да не полюбопитствува кой е Итие Маршан, Жан Котар, комуто Вийон посвещава „Баладична заупокойна молитва…“, Жак Рагие или Робен Тюржи, съдържателят на пивница „Шишарката“. Но като отдаваме дължимото на многобройни поколения литературоведи, положили паметни усилия за изясняване на някои моменти от биографията на поета, или на личностите, споменати в стиховете му, не бива да се доверяваме прекалено на биографичния пласт в двете „Завещания“, защото в редица случаи той може и да подвежда. Вийон притежава изумителен сатиричен дар, който несъмнено го сближава с най-даровитите автори на фаблио, негови предшественици — Рютбьоф, Анри д’Андели. Но диапазонът на неговата сатира е необикновено голям — от игривата ирония до унищожителния сарказъм. В редица случаи неговите упоменавания имат пародиен характер, но поради това, че битово-историческият контекст на епохата е с помръкнал ореол, нерядко изследователите са в колебание дали пародийното е интенционално, или се появява в резултат от вторични интерпретации.
Пример за преднамерена пародия е споменаването на писаря Фремен и в двете поеми. Въпросният писар е въображаема фигура, чрез която поетът се самопародира. Същия тип пародия представя и споменаването на тримата „сираци“, зад които се крият най-богатите лихвари на Париж. Ала много трудно е да се определи степента на пародийното в „Жалбите на хубавата продавачка“, чийто прототип е известна парижка куртизанка, любовница на висше духовно лице от онази епоха.
Особено костелив орех се оказват за изследователите единадесетте балади на Вийон, написани на жоблен — арготичния език на престъпния свят от Париж през XV век. Макар че повечето от непознатите лексикални единици са уточнени, като цяло интерпретацията на тези балади е несигурна, защото криптограмното в тях е много повече на синтактично, отколкото на лексикално равнище. Едва ли можем да се съмняваме, че баладите на Вийон, писани на жоблен, са били популярни в средите, в които се е движил той, като е твърде вероятно самият поет да ги е рецитирал из кръчми и долнопробни свърталища. „Тайният“ език, на който са написани, е бил своеобразна психологическа реакция на ограждане от останалия свят, проява на независимост и особена апашка гордост. Поради проблематичността на интерпретацията тези балади рядко попадат в полезрението на преводачите. По тази причина те не са включени и в настоящото издание, макар то да е първото по-цялостно представяне на поезията на Вийон на български език. Не бива да пропуснем да отбележим, че Франсоа Вийон е първият велик поет на Париж, който е възсъздал в стиховете си неповторимата атмосфера на средновековния град. Още в изданието си от 1533 г. Клеман Маро го препоръчва като „най-добрия от съществувалите парижки поети“. Макар че пейзажният щрих отсъства от стиховете на Вийон, в тях се отгатва релефът на града с хълма Сент Жьонвиев и бреговете на Сена, с таверните на Сите, затвора Шатле и Гробището на Невинните. Един от днешните изследователи на поета Даниел Поарион, отбелязва находчиво по този повод: „Пътьом той зафиксира стойките на хората, думите и виковете им, кудкудякането на продавачките на риба, цялата възбуда и всичките звуци на града. Така той откроява образи, които после групира в произволен ред, както по-късно правят това Артюр Рембо или Мишел Бютор.“
И все пак, колкото и силен да е Вийон в хумора, иронията, пародията и сатирата, в същината си той е трагичен поет. Природно интелигентен, а и образован благодарение на щедростта на своя настойник, той съзнава, че животът му е тръгнал в невярна и опасна посока, но е безсилен да се противопостави на злата си участ. Поради това неговите изблици на веселост под сянката на бесилката оставят двойствено впечатление. Едва ли ще е пресилено да се каже, че Вийон е предшественик на „черния“ хумор, така скъп на френските символисти и сюрреалисти. Великолепен пример за такъв „черен“ хумор е четиристишието епитафия на Вийон, съчинено по всяка вероятност в затвора в очакване да бъде изпълнена смъртната му присъда. На български тази епитафия е превеждана вече пет-шест пъти, като се започне от Г. Михайлов, и макар че все още не разполагаме с адекватен превод, ще цитирам две от интерпретациите. За да може читателят сам да се убеди в трудността при възсъздаването на поезията на Вийон на чужд език, ще си позволя да приведа епитафията най-напред в оригинал: