Изглежда, че и този път Вийон се е разминал със смъртта, макар че присъдата му е гласяла „да бъде обесен и разчекнат“. Той оспорил присъдата и в началото на януари тя била заменена с десетгодишно изгнание от Париж. Тъкмо тогава поетът написал и последната си творба „Баладична възхвала на Върховния съд“, в която моли за три дена отсрочка на влизането на присъдата в сила. По-нататък следите му се губят. В 1489 г. парижкият книжар Пиер Льове издава първото издание на стиховете му под заглавието „Голямото завещание на Вийон и малкото, неговото допълнение. Стиховете на жаргон и неговите балади“. Някои изследователи са склонни да мислят, че Вийон е доживял до тази година и има пръст в издаването на книгата. Ала предположенията за поета, който се е върнал в пътя на добродетелта, като се е отказал от младежките си лудории и пороци, са в сферата на фантастиката. Известно е, че гениалните поети са и своеобразни ясновидци, нерядко с поразителна яснота рисуват смъртния си час. В „Баладична епитафия на обесените“ Вийон също е предусетил смъртния си час. Твърде вероятно е да го е сполетяла тъкмо такава смърт. Половин хилядолетие след първото издание на стиховете на Вийон българският читател за първи път получава пълния текст на двете „завещания“, с изключение на арготичните балади. Не бих искал да давам предварителна оценка, на преводите на Васил Сотиров, но все пак ще си позволя да отбележа, че на Вийон му е „провървяло“ в (новата) интерпретация. Нямам предвид толкова точността на преводите, колкото вътрешната наслада на преводача, който е успял да долови тона на „завещанията“. Непринуденият разговорен език, вроденото чувство на поета за хумор, гъвкавостта на стиха са се съхранили и в българския превод. Струва ми се, че Вийон на В. Сотиров е по-приземен и по-малко романтичен в сравнение с поета, когото познаваме (за съжаление във всички случаи — частично) от предишните преводи. И това ме кара да мисля, че появата на настоящото издание ще се превърне в културно събитие, ще накара мнозина да преоткрият за себе си един от най-великите европейски поети. А и не е ли събитие да присъединим „своя“ Франсоа Вийон към редицата на великите творци, които приобщават нашия български хоризонт към безкрайните хоризонти на общочовешката култура?
Пороят ни изми. Изпепели
ни зноят. Вече всеки е безок,
че ни кълваха гарваните зли,
дордето стане тъмно като в рог.
Покой не знаем и от трън на глог
нестихващ вятър (с песен на уста!)
подмята ни безспир като листа,
че никой за обесници не страда…
Не ни корете зарад участта —
молете за душите ни пощада!