После главният режисьор на два пъти дълбоко въздъхна и веднага си помисли, че лично неговите работи са добре приемани от зрителите, че жена му все пак ще дойде, че има и по-затънтени районни центрове, че нима трябваше да стане пожарникар, щом така добре разбира и чувствува сцената.
Всичко това премина през главата му за части от секундата.
— Е, добре — каза той, — ще трябва някак да се оправяме. Между другото, къде е червеникавият дунапренов храст? Спомняте ли си го, онзи, който ни дадоха в Хипротеатъра. Искам да го пусна в първо действие на „Луди пари“.
— Няма да стане — поклати глава художникът, който добре познаваше способността на режисьора за бързо душевно възстановяване. — Той позеленя. Нали знаете, тези пластмаси страшно бързо си променят цвета. Беше есенен храст, стана пролетен.
— А другият храст?… Онзи, зеленият. Може пък той да е пожълтял през това време. Проверете. — Главният режисьор рязко се обърна към Изобретателя: — Е, а по-нататък? Говорете, слушам ви.
Изобретателя пристъпи напред.
— Чели ли сте статията ми „Перцепция и аперпепция при ролевите игри на децата от предучилищна възраст“?
— Чел съм я, в „Театрален живот“. Продължавайте.
— Не беше в „Театралния“, а в списанието „Проблеми на предучилищното възпитание“.
— Е, да де. Нали ви казвам, че съм я чел. Още миналата година в същото това „Възпитание“. Говорете по-нататък.
— Но списанието миналата година не е съществувало. Всъщност това няма значение… Работата е там, че аз разглеждам театралното изкуство от гледна точка на електровълновата теория. От една страна, това е актьорът или индукторът, а от другата — зрителят или перцепиентът. Между тях се осъществява дистанционна биорадиационна връзка. Актьорът преживява и следователно индуцира енергия. Тя попада в главния мозък на зрителя и предизвиква там прегрупиране на атомите, емоция. Схващате ли мисълта ми? По тази логика талантливият актьор се отличава от посредствения само с по-активната индукционна дейност на предаващите електромагнитни мозъчни структури. Как мислите, какво е правила със зрителите например Елеонора Дузе? Нищо свръхестествено — само е придизвиквала прегрупиране на атомите в ядрата на ганглийните нервни клетки. Съгласни ли сте с мен?
Докато траеше дългата реч на Изобретателя, погледът на главния режисьор бе успял да се замъгли, но той сподави прозявката си и каза:
— Общо взето, съм съгласен… Значи, от пиесата нищо не зависи?
— В общи линии, да…
— Значи, от пиесата нищо не зависи?
— От коя пиеса?
— От тази, която играят в случая.
— Ах, от тази! — За миг Изобретателя се запъна. — Разбира се, че зависи, но много малко. Ако говорим сериозно, то тя въобще няма значение. Нали целта на театъра е да се предизвикат емоции у зрителя. А щом е така, значи, главната ни задача е да увеличим мощността на индуктора, тоест да засилим излъчването на енергия от главния мозък на актьора. Ще ви дам пример. — Той направи крачка към режисьора и го хвана за ръката. — Гледайте ме в очите. Усещате ли нещо? Сега ще индуцирам.
Главният погледна в хлътналите като пещери очи на Изобретателя. В тях като че ли нямаше нищо.
— Не, нищо не усещам.
— Прекрасно! — възкликна Изобретателя — Стойте така. — Той бързо се отдръпна в другия ъгъл на стаята, извади бележник и написа нещо в него. Намери контакт на стената, превъртя нещо в апарата си и той тихо забръмча. — Сега внимание! — Изобретателя насочи окото на апарата си леко нагоре към себе си, вторачи се в събеседника си и се изправи.
Минаха няколко секунди. Главният вдигна ръка и се почеса по носа.
— Чудесно! — зарадва се Изобретателя. Той изключи апарата, изтича към режисьора и му показа бележника. Там пишеше: „Да си почеше носа.“ — Това е.
— Какво „това е“.
— Не разбрахте ли?
— Какво трябваше да разбера?
— Това е моментът на индукцията. Разбирате ли, аз си представих, че ме сърби носа, а апаратът увеличи силата на преживяването и то се предаде на вас. Но нали и задачата на актьора е да предаде на зрителя емоции. Разбирате ли, това е биорадиационната връзка. Принципът на действие на този прибор е следният: той интензифицира дейността на спиралите на нуклеиновата киселина в мозъка на изпълнителя. Спиралата започва да играе ролята на предавателна антена и възбужда съответните клетки и в зрителя. Ясно ли ви е?… Почакайте за минута.
Изобретателя отново се озова в ъгъла. Работеше с маймунска бързина. В апарата светна някаква червена лампичка, после жълта. Бръмченето се усили. Изобретателя отново се втренчи в режисьора.
Изведнъж в стаята започна да надвисна нещо. Замириса на малка катастрофа. Всичко изглеждаше безсмислено и несигурно. Земята безцелно се въртеше около своето Слънце, планетите напразно и безнадеждно пътуваха по орбитите си. Шофьорът на камиона отвън продължаваше да натиска клаксона, но беше повече от ясно, че никой няма да се покаже. Безмилостните закони на физиката все по-бързо и по-бързо тласкаха Земята, Слънцето и цялата Галактика към дълбините на черните космически бездни, а от дяволските им недра вече се носеше насреща Антигалактиката, за да изчезне всичко в един колосален взрив. Нямаше смисъл да се търси другият дунапренов храст. Настъпваше краят на света.