Но „местната пиеса“ не бе съобразена нито със сценичните закони, нито с каквото и да било, получаваше се нещо неразбираемо. Зрееше поредното скандалче.
— Не се съветваш с хората, Пьотър Петрович — казваше отрицателният герой. — Откъсваш се от колектива.
— Аз. Момент, другари. Тук отново има трудност. Нали в третата картина се съветвах. И със стария колхозник Михеич се съветвах, и със стария колхозник Пахомич. Репликата е в разрез с трета картина. Ако трябва, да я зачеркнем, Борис Хенрихович?
— Добре, зачеркнете я.
— Но, от друга страна, какво тогава да говоря — вече толкова работи зачеркнахме? От какво да се развълнувам?
— Кажи „здравейте“ и веднага след това започвай.
— Но нали „здравейте“ не го казвам аз. — Героят любовник се изчерви, сетне побледня. Той се обърна към главния режисьор: — Не, Салтан Алексеевич, така няма да стане. Радвам се, че дойдохте, за да видите всичко сам. Това е дявол знае какво! Още от началото ви предупреждавах, че от тази пиеса нищо няма да излезе.
Той скочи, хвана се за сърцето, отвори шишенцето с нитроглицерин, извади таблетка и я пъхна под езика си. После застана до прозореца с гръб към присъствуващите, раменете му леко потръпваха. В нитроглицериновия мизансцен се усещаше явното влияние на главния режисьор — това бе стилът на театъра. В сърцето на героя любовник, доскоро съвсем здрав мъж, бяха започнали някакви процеси, аортата му се стесни, стената на лявото му предсърдие започна да се втвърдява — и всичко, в пълно съответствие с метода на физическите въздействия по Станиславски.
Настъпи тягостно мълчание. Местният автор още по-енергично започна да потрепва с пръсти по коляното си.
— Е, добре — каза главният режисьор, който не обичаше да гледа сърдечните припадъци на другите, — този въпрос ще го обсъдим по-късно. Борис Хенрихович, сега бих искал да видя шеста картина, когато се връща жената.
Започнаха да се отместват столове. Актрисата Заднепровска, около четиридесетгодишна изтормозена дамичка с букли, погледна изплашено към главния, скочи от мястото си и застана до вратата. Героят любовник въздъхна дълбоко два пъти и навлизайки в ролята, махна с глава, сякаш искаше да прободе някого.
— Дойде ли си, Маша? Е, здравей, здравей.
Физиономията на Заднепровска имаше пошло превзетото изражение на естрадна певица, която се кани да изпее нещо трогателно. Тя се плъзна по котешки към съпруга си и изписка:
— Здравей, Петя. Колко отдавна не съм те виждала.
Поредният вдигна ръка:
— Минутка!… Вера Василиева скъпа, към кого се обръщате? Репликата ви минава някъде над главите. И освен това… — Той погледна към главния. — Вие не му отговаряйте в същия тон. Той е в средния регистър, а вие — в най-високия.
Лицето на Заднепровска се покри с червени петна.
— Аз сега.
Тя се върна обратно. Героят любовник тежко, като че ли вдигаше гири, започна отначало:
— Дойде ли си, Маша…
С войнишка стъпка Заднепровска се приближи до партньора си и вече не като котка, а като съдия, четящ смъртна присъда, с гробовен бас изрече с поглед в краката му:
— Здравей, Петя.
Сега подскочи главният режисьор.
— Вера Василиевна, вие се вълнувате в този момент, нали? Длъжни сте да се вълнувате, дявол да го вземе!
Всички наоколо затрепераха.
Червените петна още по-ярко избиха на лицето на актрисата. В очите й се появиха сълзи, но тя бързо ги преглътна.
— Да, вълнувам се.
— А не забелязвате ли, че се вълнувате само до кръста? Лицето ви се вълнува, ръцете ви се вълнуват, а кракът ви ей така изкривен.
— Сега.
Заднепровска преглътна и тръгна към вратата.
— Е, как е? — попита главният режисьор, когато излязоха от репетиционната.
— Идеално — с възхищение каза Изобретателя. — Точно това, което ми трябва.
— Знаете ли, тя разполага с арсенал от двадесет и пет пози. Като не става едната, веднага изважда другата.
— Най-интересното е — замислено каза Изобретателя, — че онова, което за вас е „поза“, „не в тон“ и така нататък, за мен има реална електрорадиационна причина. Вие казвате „поза“, а за мен това е загуба на кондензаторния хистерезис в неутронните контакти на главния мозък. Вие казвате „не се вживява в образа“, а за мен това означава, че в обвивката на ганглиите и прекалено дълго се задържа ненужно напрежение. С апарата си аз ще регулирам всичко това и тогава… — Той погледна към главния и прекъсна монолога си: — С една дума, ще направя от нея нова Пашенная. Целият град ще се побърка.