— Каква ти Пашенная! Направете така, че поне да не се различава от другите. Поне да не разваля пиесата. — Главният режисьор изведнъж се хвана за сърцето. — По дяволите! Пак ме стегна. Бога ми, ние всички ще си докараме по някой инфаркт. А, от друга страна, как да си спокоен? А? Сега пак през целия спектакъл ще седя зад кулисите и ще се ядосвам. Иначе те въобще ще престанат да работят.
— Нищо — каза Изобретателя. — В какво ще участвува днес Заднепровска, в „Луди пари“ ли? Отлично. За тази й роля ще пишат чак в Москва и нищо чудно да ви посетят от Всесъюзния театрален отдел. Ще видите. При мен всичко е научна обосновано. Не сте ли чели статията ми в „Театрален живот“?
— Четох я. — Главният пак беше измъкнал от купчината вехтории някакво парче зебло. — Тоест прегледах я. А тази ваша кутия на какво разстояние от актрисата трябва да се намира?
— Не е от принципно значение — отговори Изобретателя. — Устройството действува в радиус до двадесет и пет метра.
Преди самото начало на вечерното представление, вече след третия звънец, Изобретателя, който беше инсталирал апарата си в първата ложа, изскочи в коридора.
— Салтан Алексеевич, добре би било някак си да я успокоите, преди да излезе на сцената. Разбирате ли, да се подтиснат външните дразнители.
— Кого? — ожесточено се огледа главният режисьор.
— Как кого? Ами Заднепровска. Иначе апаратът няма да подействува… Научномедицински факт — тя трябва да бъде спокойна.
Главният молитвено вдигна ръцете си нагоре. От устата му като опашчица бе провиснала прозрачна изкуствена ножица от салам.
— Слушайте, ще ме оставите ли най-после на мира?! Та ние все още нямаме декори за второ действие.
Гражданите вярваха на Островски и затова залата беше пълна, без да става нужда да се довеждат войници. Първите три акта минаха гладко. Заслужилият артист Коровин — той играеше Тепятев — се държеше като роден аристократ и лентяй. Героят любовник — надеждата и гордостта на районната сцена, бе дошъл на себе си след скандала в репетиционната и в ролята на Василиев честно завоюваше симпатиите на публиката с наивните си сини очи. Хората бяха започнали да вярват, че от средата на двадесети век са се пренесли във втората половина на деветнадесети, и дори странният виолетов цвят на дунапреновия храст не им се струваше страшен и неестествен.
Но ето че в четвъртата картина излезе Заднепровска — тя играеше Надежда Антонова Чебоксарова — и всичко започна да се руши.
— Запознай ме — вдървено се обърна Заднепровска-Чебоксарова към безделника Тепятев. — Но ти си негодник, не може да ти се вярва.
Фразата изскърца като вилица по чиния и всички в залата се засрамиха от фалша й.
На първия ред с пропуск се бе настанил местният автор. Той бе преметнал крак върху крак и с удоволствие си мислеше за разтърсващата статия, която щеше да напише по повод поредната постановка на театъра. Три реда зад него беше седнал художникът на театъра и си мислеше как ли ще изглежда квартирата на Чебоксарови във второто действие. Тревожеха го драпериите. Той потрепери в поизносеното си сако и без да иска силно въздъхна, с което си спечели неодобрението на седналия до него сътрудник на районния комитет.
През това време в ложата Изобретателя подготвяше апарата. Той превъртя някакъв превключвател и в апарата светна жълта лампичка. После пъхна щепсела и мърморейки си нещо под нос, започна да върти копчетата.
А Заднепровска-Чебоксарова продължаваше да вилнее. Репликите й звучаха като при начинаеща самодейка. Щом кажеше думите си, застиваше като каменен стълб.
— Нищичко не чувствува — сумтеше върналият се в ложата главен режисьор. — Виждате ли, сложила си ръката на сърцето и си мисли, че изразява заинтересуваност. Но това е само механичният образ на липсващото преживяване, защото отвътре е празно.
Изобретателя кимна.
— А вие поне малко успокоихте ли я?
Главният гледаше към сцената. Той поклати глава и прехапа устни.
— Какво казахте?… А, за успокояването. Говорих с нея преди излизането й. Има някакви неприятности със сина си. Май че са го изгонили от училище, не зная точно. Накратко, отидох при нея и я попитах какво става със сина й. А тя кой знае защо се изчерви.
— Нищо, ще го оправим — каза Изобретателя. — Макар и малко, тя все пак чувствува нещо и аз ще го усиля. — Той се прицели с апарата и натисна някакво копче.