В същата минута Заднепровска заигра по-добре. В гласа и се промъкнаха искрени нотки. Думите: „Колко жалко, че той така неразумно пилее парите си“ — бяха произнесени с почти искрен тон.
Изобретателя нито за минута не я изпускаше от полето на действие на апарата. Във второто действие усилията му започнаха да дават плодове. Започна сцената между Чебоксарова и Кучумов и в начина, по който глуповатата възрастна дворянка заговори с разореното князче, се чувствуваше неподправен страх пред бедността.
Залата притихна, спря дори и толкова досадното за актьорите покашлюване. В паузите между репликите се чуваше бръмченето на прожекторите, осветяващи гостната на Чебоксарови, която бе със зелените драперии, взети от „Мария Стюарт“. Местният автор си свали крака от коляното на другия. Той с неудоволствие усети, че въпреки явната си несъвременност, това, което ставаше на сцената, го бе заинтересувало пряко волята му.
— Не го познавам — говореше Заднепровска-Чебоксарова за Василков. — Зная само, че е дворянин и се държи добре.
Главният отново се наведе към изобретателя.
— Общуване няма, разбирате ли… Играе собственото си състояние, а не логиката на действието. Изхожда от себе си, а не от това, което става на сцената.
Изобретателя погледна към главния, по ниското му маймунско чело бяха избили ситни капчици пот.
— Да наблегна ли върху общуването?
— Ами да. Актьорът трябва да помни, че казва не реплика, а мисъл. И ако той нещо пита, то е за да узнае нещо, а не израз на самочувствие.
Изобретателя се замисли, погледна към тавана, после лицето му просветна.
— Ще й добавя напрежение по ганглийните окончания.
Той врътна нещо в апарата и сякаш подчинена на електрическата му заповед, Заднепровска с такъв жив интерес попита Кучумов ще може ли да го види още веднъж, че дори художникът в залата забрави за миг за драпериите си и за строшената леща на прожектора. До вратата беше застинал случайно надникналият в залата пожарникар.
— Не е лошо — прошепна учудено режисьорът. — Но да вземем смяната на ритъма. Много еднообразно се държи. Както говореше с Кучумов, така и с Василков.
Изобретателя се занимаваше с апарата и само кимна. По време на шестата картина, когато Заднепровска не беше на сцената, главният режисьор изтича зад кулисите и бързо се върна.
— Знаете ли, актрисата се безпокои. Пита защо непрекъснато се целите в нея с тази машинка. Казах й, че това е киноапарат, че тя ви харесва и сте решили да я покажете в Москва. И я похвалих. Може би не трябваше, а?
— Сега вече няма значение — каза Изобретателя. — Щом тя е спокойна, аз отговарям за всичко.
— А колкото до сина й — отново зашепна режисьорът, — оказа се, че учи в девети клас и е заел първо място в някаква математическа олимпиада. Излиза, че добре съм направил, когато я попитах в началото.
— Интересното е — каза Изобретателя, — че всъщност тя играе така, както е играла и преди. Но апаратът усилва мизерните й емоции и създава илюзията за прекрасна игра. — Той ласкаво помилва сивата желязна кутия. — А никой не ми вярва, никой не ме подкрепя. Ония от Министерството на културата живеят още в осемнадесети век. Само това знаят: „Човекът, талантът, актьорът, пиесата…“ А какво значение има човекът? Днес науката ни позволява да сложим на сцената антена, която да индуцира, а ще бъде още по-добре, ако…
След антракта, по време на който в бюфета зрителите си хапнаха от псевдошоколадовите бонбони „Чайка“, завесата се вдигна и зрителите видяха колко се е променила Надежда Антоновна Чебоксарова. У нея се бе появила някаква тревога и заедно с това вътрешна мобилизация.
— Защо ни излъгахте толкова жестоко? — питаше тя Василков и всички в залата изтръпнаха от предчувствието за някаква неминуема беда. — Това, което вие наричате състояние, е достатъчно за ерген и би му стигнало само за ръкавици. Какво направихте с моята бедна Лидия?
И на зрителите им стана страшно, като си помислиха какво ли наистина я очаква младата красавица.
Действието си течеше, влюбеният Василков се отчайваше, безсърдечната Лидия интригуваше, а Телятев се шегуваше. Но постепенно централно място в пиесата започваше да заема ролята на Чебоксарова, изпълнявана от Заднепровска. Побърканата, свита, не особено умна Надежда Антоновна се преобрази в решителна майка, защищаваща своето дете, макар да е празноглаво и капризно, и властно взе събитията в спектакъла в слабите си ръце. Редките й къдрици придобиха величаво-трагичен оттенък, а господарските и едновременно с това жалки жестове бяха пропити с предвзета претенпиозност. Когато казваше на дъщеря си, че Василков е беден, тя така погледна публиката, че по редовете се понесе стон. Зрителите се спогледаха щастливо помежду си и се наместиха по-удобно, за да гледат по-нататък.