Изобретателя действуваше като опитен телевизионен оператор, който нито за миг не изпуска от обектива си топката по време на футболен мач. Работеше и с ръце, и с крака, и с глава, въртеше едновременно по две три копчета, натискаше и с чело, и с коляно някакви бутончета, прицелвайки се в Заднепровска още щом се появеше на сцената.
И актрисата започна да твори чудеса. Всеки неин поглед и жест бяха изпълнени със значение. Всяка нейна реплика създаваше или разрушаваше светове. Неусетно в театъра се бе вмъкнала веселата дворянска епоха, над морето от изкласила ръж се издигаха белокаменни домове, мустакати конници смело отиваха на лов, лееше се шампанско, в покрити с паркет зали лакеи палеха свещи и малки крачета танцуваха валс. Вмъкваше се и се рушеше. Разпадаше се под натиска на практичните търговци Василкови. Обрасваха алеите в парка, в изоставените цветни лехи растяха само орлови нокти и елха, гаснеха и пушеха свещите, а мустакатият ловец, пропилял състоянието си, пращаше семейството си в града, а той оставаше под овехтелите колони да вари кумис или вакса.
Зрителите седяха напрегнати. Те се чувствуваха свидетели и участници на великия прелом, на движението на историята.
— Отлично, отлично — сумтеше главният режисьор на ухото на Изобретателя. — Всичко е добре. Трябва само малко органичност. Съвсем мъничко.
— Органичност? — гордо попита Изобретателя. Той беше станал целият вир-вода. — Искате ли да направя така, че тя въобще да забрави, че е на сцената?
Той се наведе над апарата, нещо завъртя, нещо щракна. Щракването прелетя над главите на зрителите и миг след това Заднепровска пресече сцената и излезе напред.
Главният режисьор изтръпна. Той едва не извика, защото ако Заднепровска направеше още една крачка напред, щеше да падне долу в оркестъра. Но актрисата не забелязваше нищо, сякаш наистина беше загубила представа къде се намира.
Тя бързо заговори:
— Какво понасям аз! Колко страдам! Вие знаете как живях на младини, а сега само като си помисля, и ми прилошава. Бих се върнала с Лидия при мъжа си, но той пише да не отиваме.
Тя измери с поглед Кучумов, себе си, устните и потръпнаха, празният й взор обгърна залата. Зрителите ахнаха, на всички им стана безкрайно тъжно, но едновременно с това се чувствуваха щастливи от докосването с истинската красота в изкуството.
Местният автор ловко се размърда в креслото си. В светлината на станалото той изведнъж с ужасяваща яснота видя какво представлява всъщност неговата „производствена“ пиеса. Стисна длани, после ги отпусна. Чувствуваше се опустошен. Искате му се нещо да промени, да започне да живее по друг начин, да направи нещо сега, веднага.
Художникът на театъра се изправи и изпъна тесните си рамене. Бяха забравени и овехтялото сако, и вечният недостиг на материали. Сътрудникът на районния комитет го погледна почтително, като съпричастен.
— Ще видят те кой е Бабашкин — мърмореше в ложата Изобретателя. — Така ще им напълня касите, че ще полудеят. Ще преустроя цялото театрално дело.
Но истинският триумф го очакваше в последното действие. Главният мълчеше, за да не му пречи. Невидими енергийни нишки свързваха Заднепровска с хитроумната машина и тя хипнотизираше залата само с присъствието си на сцената.
Другите актьори също се издигнаха. Героят любовник, който играеше ролята на Василков, се издигна до принципно нова трактовка на образа. Чувствуваше, че в крайна сметка не той ще накара Лидия да живее по сметка, а обратното — Чебоксарова и дъщеря й ще му покажат какво значи истински нечовешки и безжалостен бюджет. Бяха го излъгали и предали, много неща прегоряха в душата му, от хищник той се превърна в жертва, а после отново стана победител, но вече друг, по-суховат и циничен. Героят любовник твореше безстрашно, всичко се развиваше в някакъв гладък, насочващ ритъм, дори сърцето престана да го стяга, аортата му взе да се разширява, а стената на лявото му предсърдие — да възвръща гъвкавостта си.
Очарованата зала бе притихнала. На сцената се извършваше тайнство. Нарисуваните бръчки оживяваха, залепените бради и мустаци се сраснаха, а зелените драперии — надупчено като сито парче платно — се превърнаха в следоточие на порока, те обвиняваха и намекваха за неизбежното възмездие.
Разпоредителите се бяха подпрели на вратите и бяха застинали. Гримьорът, шивачът и сценичните работници се бяха струпали в проходите зад кулисите. Местният автор се беше успокоил и в главата му се оформяше първата в живота му добра рецензия за спектакъл.