Непоследователни; непоследователни, лекомислени и гротескни, такива са хората. Брюно се изправи, за да изпее още по-гръмко следващия куплет:
В тишината, последвала това вокално изпълнение, се чу ясно бръмченето на муха, която прелетя през стаята и кацна върху лицето на Джейн. Двукрилите се отличават с наличието само на една двойка ципести криле, закрепени върху второто звено на торакса, с чифт балансьори (служещи за съхраняване на равновесието при полет), закрепени върху третото звено на торакса, както и със смучещ или пробивно-смучещ устен апарат. В момента, когато мухата достигна до очната ябълка, Мишел бе обзет от известно подозрение. Той приближи, до Джейн, но се въздържа да я докосне.
— Струва ми се, че е мъртва — каза той, след като се вгледа в нея.
Лекарят без колебание потвърди неговата диагноза. Той беше придружен от общински служител и от този момент нататък започнаха проблемите. Къде биха желали да бъде откарано тялото? Може би в семейната гробница? Мишел въобще не знаеше какво да отговори, чувстваше се изтощен и объркан. Ако бяха съхранили помежду си топли и близки семейни отношения, нямаше да се озоват тук и да стават за смях пред общинския служител, който при това продължаваше да се държи съвсем коректно. Брюно изобщо не се интересуваше от създалото се положение; седнал настрани, той играеше тетрис на лаптопа си.
— В такъв случай… — продължи служителят, — можем да ви предложим място в гробището на Саорж. Вероятно ще ви бъде доста далече да идвате за помен особено ако не сте от този край, но от гледна точка на транспортирането естествено е много по-практично. Погребението може да стане още днес следобед, в момента нямаме много ангажименти. Предполагам, че няма да има затруднения с разрешението.
— Никакви затруднения! — обади се лекарят с донякъде прекалено въодушевление: — Формулярите са у мен… — и той със закачлива усмивка размаха кочан бланки.
— Мамка му! Загубих… — измърмори Брюно. И наистина от компютъра му се раздаде весела мелодия.
— Значи за погребението имаме вашето съгласие, господин Клеман? — повиши глас служителят.
— Нищо подобно! — скочи Брюно. — Майка ми искаше да бъде кремирана и много държеше на това!
Служителят се намръщи. Общината в Саорж не разполагаше с крематориум; инсталацията беше прекалено скъпа и монтирането й не беше оправдано от гледна точка на търсенето. Според него подобно нещо трудно би могло да се осъществи.
— Такава беше последната воля на майка ми — важно настоя Брюно.
Настъпи мълчание. Общинският служител мислеше напрегнато.
— В Ница има крематориум… — обади се плахо той. — Бихме могли да осигурим транспорт в двете посоки, ако все още сте съгласни за погребение в общинското гробище. Разноските, разбира се, са за ваша сметка…
Никой не му отвърна.
— Ще се обадя по телефона… — продължи той. — Трябва да се осведомим за свободните часове на крематориума.
Той прелисти бележника си, извади мобилен телефон и започна да набира някакъв номер, но в този момент отново се намеси Брюно.
— Остави това… — махна с ръка той. — Ще я погребем тук. Майната й на последната воля. Ти плащаш! — обърна се той към Мишел с повелителен тон.
Без да възрази, Мишел извади чековата си книжка и се осведоми колко струва гробно място за срок от трийсет години.
— Правилно решение — подкрепи го общинският служител. — Трийсет години ви осигуряват възможността и за други погребения.
Гробището се намираше на стотина метра над селото. Двама мъже в сини работни комбинезони носеха ковчега. Бяха избрали обичайния модел от бели чамови дъски, каквито имаха цял куп в общинския склад; очевидно в Саорж ритуалната служба действаше безотказно. Наближаваше да се мръкне, но все още беше доста горещо. Брюно и Мишел вървяха рамо до рамо на две крачки след ковчега; редом с тях крачеше Сивокосия хипи, който бе настоял да придружи Джейн до последното й жилище. Пътят беше каменист, твърд и изглежда, всичко това имаше някакъв смисъл. В небето, не много високо, се рееше граблива птица, вероятно мишелов.