На следващата година Макмилан публикува книга, озаглавена From Lust to Murder: a Generation13, доста посредствено преведена на френски език под заглавие „Поколение убийци“. Книгата приятно ме изненада; очаквах да открия обичайните излияния в религиозно-фундаменталистки дух за пришествието на Антихриста и призиви за връщането на задължителните молитви в училищата. Оказа се, че е точна, добре документирана и пълна с подробни анализи на множество случаи; Макмилан обръща особено внимание на извършеното от Давид, описва цялата му биография, провеждайки за целта задълбочено разследване.
Веднага след смъртта на своя баща през септември 1976 година Давид продава имението заедно с трийсетте хектара земя и купува в Париж недвижима собственост в стари сгради; запазва за себе си голямото жилище на улица „Висконти“, а всички останали преустройва за даване под наем. Старите просторни апартаменти са преградени, много от стаите за прислугата са свързани помежду си; обзаведени са кухни и бани. В резултат се сдобива с двайсетина гарсониери, които сами по себе си са в състояние да му осигурят солиден доход. Все още не се е отказал да пробие в рок музиката и смята, че за това в Париж може би ще има повече възможности; вече е на двайсет и шест години. Преди да пробва късмета си в звукозаписните студиа, решава да махне две години от възрастта си. Нищо по-лесно от това: достатъчно е на въпроса на колко е години да отвърне „на двайсет и четири“. Естествено никой не се заема да проверява дали казва истината. Много преди него Брайън Джоунс постъпва по същия начин. Според събрани от Макмилан свидетелства една вечер, по време на организирано в Кан парти Давид се засича с Мик Джагър; когато го вижда, той отскача два метра назад, сякаш е настъпил пепелянка. Мик Джагър вече е най-голямата звезда; богат, обожаван и циничен, той представлява всичко онова, което Давид би искал да бъде. Неговото обаяние се дължи на факта, че той в най-пълна степен олицетворява злото, тълпата повече от всичко се възхищава от ненаказаното зло. В определен момент Мик Джагър има проблем с властите, проблем с утвърждаването на своето „его“ в групата, и по-конкретно конфликт с Брайън Джоунс; всичко приключва благополучно не без помощта на басейна. Макар официалната версия да е съвсем различна, Давид е сигурен, че Мик Джагър е човекът, бутнал Брайън Джоунс във водата; дори си представя как точно го е направил и благодарение на това убийство е оглавил най-великата рок група в света. Давид е напълно убеден, че всяко велико начинание на този свят се основава на убийство; в края на седемдесет и шеста той вече е готов да блъсне колкото души трябва във всеки подходящ за целта басейн; през следващите години обаче успява само да се вреди като втори басист при записите на няколко плочи, нито една от които не жъне какъвто и да било успех. От друга страна обаче, жените продължават да го харесват. Изискванията му в еротично отношение стават все по-високи; придобива навика да спи с две момичета едновременно, за предпочитане блондинка и брюнетка. Кандидатки лесно се намират, защото е много красив със своята почти животинска сила и мъжественост. Гордее се с дългия си и дебел член и с големите си космати тестиси. Постепенно започва да губи интерес към обикновения секс, но продължава да изпитва удоволствие при вида на момичетата, които коленичат пред него, за да му направят свирка.
В началото на 1981 година от минаващ през Париж калифорниец научава, че се търсят групи за записи на дискове хеви-метъл в чест на Чарлз Менсън. Решава още веднъж да опита късмета си. Продава всички апартаменти, чиято цена се е покачила четирикратно, и се установява в Лос Анджелис. Вече е на трийсет и една години, а официално на двайсет и девет, което никак не е малко. Преди да се представи пред американските продуценти, решава да се подмлади с още три години, физически напълно спокойно може да мине за двайсет и шест годишен.
Работата се проточва, а от затвора Менсън претендира за огромни авторски права. Давид започва да се занимава с джогинг и да посещава сатанистки кръгове. Калифорния открай време е предпочитано място за секти, изповядващи култа към Сатаната, като се започне с First Church of Satan, основана през 1966 година в Лос Анджелис от Антон Ла Вей, и Process Church of the Final Judgment, установила се през 1967 година в Сан Франциско, в района Хайт Ашбъри. Тези групировки все още съществуват и Давид се свързва с тях; общо взето, те не стигат по-далече от ритуални оргии и понякога до жертвоприношения на животни; чрез тях обаче Давид получава достъп до къде по-тайни и страшни кръгове. Запознава се например с Джон ди Джорно, хирург, който организира „аборт-партита“. След изваждането на зародиша той го смила на кайма, смесва го с тесто и го пече, за да го подели между участниците. Твърде скоро Давид си дава сметка, че най-върлите сатанисти изобщо не вярват в Сатаната. Те са също като него отявлени материалисти и много бързо са се отказали от всякакви кичозни церемониали, свързани с петолъчни звезди, свещи и дълги черни одежди; подобен декор е имал поначало за цел да накара начинаещите да скъсат с всякакви морални норми. През 1983 година му е позволено да извърши първото ритуално убийство на пеленаче от пуерторикански произход. Докато самият той кастрира бебето с помощта на нож-трион, Джон ди Джорно му изтръгва очните ябълки и ги сдъвква.