През януари 1960 година Марк заминава за Китайската народна република, за да заснеме репортаж за строителството на комунистическо общество от нов тип. Завръща се в Сент Максим в късния следобед на 23 юни. Къщата изглежда празна. Ала в салона открива съвършено голо петнайсетгодишно момиче, седнало по турски върху килима на пода. На въпросите му то промърморва само „Gone to the beach…“2, след което отново изпада в апатия. В спалнята на Жанин някакъв едър брадат тип хърка, проснат напреко на леглото. Марк се ослушва и дочува нещо като плач или стенания.
Стаята на горния етаж е изпълнена с ужасна смрад; ярките слънчеви лъчи осветяват черно-белите квадрати на подовата настилка. Синът му пълзи непохватно по плочките, плъзгайки се от време на време в локвата от урина и изпражнения. Присвило очи, детето надава протяжни вопли. Когато вижда, че в стаята е влязъл човек, то прави опит да се скрие. Марк грабва в прегръдките си разтрепераното от уплаха малко същество.
Марк излиза от къщи и от най-близкия магазин купува детска седалка за колата. Написва кратка бележка до Жанин, след което настанява детето на седалката и заминава на север. Недалеч от Валанс забива по посока на Централния масив. От време на време по правите участъци се обръща да погледне в падащия здрач сина си, който спи на задната седалка, и усеща как постепенно го обзема странно вълнение.
От този ден нататък Мишел е поверен на грижите на баба си, която след пенсионирането си живее в департамента Йон, където е родена. Не след дълго майка му заминава за Калифорния и се заселва в комуната на Ди Меола. Мишел я вижда отново едва когато е навършил петнайсет години. Впрочем рядко вижда и баща си. През 1964-та той се отправя за Тибет да прави репортаж за страната, която по това време се намира под китайска военна окупация. В писмо до майка си съобщава, че е добре и че е силно впечатлен от демонстрациите на тибетските будисти, които Китай подлага на жестоки преследвания; после връзката с него прекъсва. След като протестът на Франция към китайското правителство остава без резултат и тялото му така и не е открито, година след това той е официално обявен за безследно изчезнал.
5
През лятото на 1968-а Мишел е вече десетгодишен. От двегодишна възраст живее сам с баба си в Шарни, в департамента Йон, близо до границата с Лоаре. Сутрин става рано, за да приготви закуската на баба си; съставил е специален списък, на който е отбелязал колко време се запарва чаят, броя на препечените филийки и други такива неща.
Често прекарва времето до обяд в стаята си. Чете Жюл Верн, списание „Пиф“ или детективски романи от поредицата „Клубът на Петте“, но най-често се задълбочава в многотомното издание на „Цялата Вселена“. В нея се разказва за съпротивлението на материалите, за формата на облаците, за танца на пчелите. Говори се също така за двореца Тадж Махал, построен от древен цар в памет на починалата царица; за смъртта на Сократ, за това, как преди три хиляди години Евклид е изобретил геометрията.
Следобед слиза в градината. Облегнат на ствола на черешата, с къси панталонки, той усеща меката гъвкавост на тревата. Радва се на слънчевата топлина, която попива в листата на марулята. Знае, че растенията се нуждаят също така от вода и затова вечерта трябва да ги полее. Продължава четенето на „Цялата Вселена“ или на книги от поредицата „Сто въпроса за…“, поглъщайки от тях знания.
Често излиза на разходка с колело сред полята. Върти с все сили педалите, вдишвайки уханието на вечността. Детската вечност е мимолетна, но той все още не знае това; край него гледките постоянно се сменят.
В Шарни е останала само една бакалничка, но в сряда минава камионетката на месаря, а в петък — на търговеца на риба, така че в събота за обяд бабата на Мишел приготвя треска със сметана. Това е последното негово лято в Шарни, но той все още не знае това. В началото на годината старицата е прекарала инсулт. Двете й дъщери, които живеят в околностите на Париж, вече имат намерение да я настанят по-близко, защото тя вече не е в състояние да живее сама по цяла година и да се грижи за градината.