Седемдесет и първа глава
Брат Ираклий
малко по-рано, 20 часа и 20 минути
Слънцето клонеше към залез, когато трийсетгодишният монах Ираклий Мигратиони се върна в стаичката си в хотелчето, чийто собственик беше един мустакат дебел турчин. Тя беше обзаведена само с тясно продънено легло, в което върлуваше цял батальон кръвожадни дървеници. Но монахът нямаше пари за друго.
Случи се. Неслучайно той прекара по Светите места шест изтощителни години, ровейки се от сутрин до вечер из дупките на Маслиновата горичка и вдишвайки горчивия прахоляк. Доказателството най-сетне беше намерено. След като съпостави древните източници и откъслечните свидетелства и пергаменти на старите летописци, които проучи в библиотеките на Константинопол и Дамаск, монахът вече беше убеден, че това място може да се намира единствено там. Съществуването на този гроб веднъж завинаги щеше да докаже на скептиците, че трагедията на Голгота, която се бе разиграла в Йерусалим преди почти две хиляди години, е истина и нищо друго. Всички, които дойдоха заедно с него от Тифлис и в началото също бяха изпълнени с радостни надежди, го напуснаха изморени от разкопките под палещото слънце, от непрекъснатото обезкуражаване и от твърдите питки. И само той не позволи да се разколебае. И в крайна сметка трудът му беше възнаграден. Но нима той се съмняваше, че ще стане така?
Брат Ираклий си спомни как неговият духовен наставник — шефът на семинарията отец Дионисий, в началото категорично отказваше да благослови доброто му дело. Той се възмути и въстана срещу ИМЕТО, което чу. Но Ираклий очакваше това и часове наред убеждаваше разгневения си наставник в кабинета му, докато не смекчи сърцето му. Ако монахът намереше гроба на Юда, дори и заклетите атеисти нямаше да посмеят да се усъмнят, че историята на Спасителя не е приказка, а реалност. И макар това да беше ирония на съдбата, точно онзи, който ГО бе предал на римляните, щеше да помогне за тържеството на справедливостта, побеждавайки духа на съмненията.
Той прекара толкова години, разравяйки упорито напуканата от слънчевите лъчи земя. Екслибрисът върху подвързията от щавена кожа ясно показваше кой точно е авторът на тази Книга. Дори не можеше да преброи колко места бе прекопал на Маслиновата горичка и колко глинени парчета от амфори и медни монети бе намерил. Но сега разбираше, че идеята да търси гроба на Юда на мястото, което посочваха най-първите източници, беше грешка, тъй като, макар че апостолите никога не бяха знаели точното му местонахождение, никой от тях не е искал този гроб да бъде открит. Едва след като по пътя на сложни изчисления започна да търси откъм Гетсиманската градина, късметът го споходи. Жалко, че всичките му спътници го напуснаха и нямаше с кого да сподели радостта си.
— Мерхабат, дервиш13! — разнесе се откъм прозорчето дрезгавият глас на собственика на хотела Мустафа. — Направих чай, ще излезеш ли за малко в градината или вече си лягаш да спиш?
Той едва успя да провре глава през тясното прозорче.
— Чок тешекюш, ефенди!14 Благодаря ти за поканата, но ме извини — ангелите вече ми затвориха клепачите.
Разнесе се шумолене на клони. Разочарованият Мустафа, който се надяваше да прекара вечерта, водейки богословски разговор с неверника, се отдалечаваше към къщурката си.
Брат Ираклий бързо усвои странния жаргон — смесица от арабски, турски и гръцки думи, на който говореше народът в Палестина. Още когато беше малък, майка му се гордееше с рядката му способност да учи езици, на четиринайсет години момчето вече говореше грузински, арменски и руски, а след още две години активно четеше свещените текстове, написани на мъртвите древни езици — латински и… арамейски. На същия онзи език, на който ТОЙ бе разговарял с учениците си в подземната пещера.
Навън окончателно се стъмни. Е, сега, когато Мустафа се намираше на безопасно разстояние, той можеше да прочете внимателно описанията на онези събития, които се съдържаха в Книгата, без да привлича нечие любопитство. Не можеше да разбере какъв беше разтворът, в който се бе запазила. На вид приличаше на гроздов спирт, само че страниците не бяха слепнати, а лесно се отделяха една от друга. Дъбовата римска ракла, в която бе стояла две хиляди години, беше изгнила, но другото й хранилище — бронзовата кутия, не бе докоснато от времето. Тя беше затворена толкова добре, че в нея не бе проникнал въздух, но дори и това не беше необходимо, тъй като разтворът бе запазил Книгата в идеално състояние.