Ираклий извади от чантата си две дебели восъчни свещи, които преди това беше купил на пазара. Докосна с пръсти подвързията, затаил дъх, отгърна миришещия на алкохол лист и се задълбочи в редовете на арамейски, написани с избледняло мастило.
„Това, което пиша АЗ, е съща истина и нека гарваните разнесат плътта МИ, ако не е така — прочете той шепнешком, затаил дъх и прокарвайки пръст по редовете. — Онова, което ТОЙ е създал за една седмица, може да потъне в бездната също за седем дни и сега само АЗ зная как да стане това. Защото на разсъмване в потъналите в мъгла листа на Гетсиман МИ се яви ПРОРОЧЕСТВО, което порази като гръм МОИТЕ очи и уши…“
Монахът не чете Евангелието дълго. След един час Книгата падна от разтрепераните му ръце на пода, издавайки глух звук. Сърцето му се блъскаше в гърдите като канарче в клетка, опитвайки се да изхвръкне навън, а в главата му удряха чукчета. Брат Ираклий беше обзет от ужас. Той беше истински безумец. Какъв трябваше да е човек, за да изкопае това вледеняващо кръвта повествование от недрата на земята, където би трябвало да си остане вовеки веков? Той се боеше дори да погледне към корицата с цвят на кръв, под която се криеше… криеше се…
Езикът не го слушаше и монахът не можеше да изрече онова, което прочете на зловещите страници, а от устата му се изтръгна само тих крясък. Какво да прави, къде да избяга, на кого да каже за нещастието, надвиснало над всички? Ако тази книга се озовеше в ръцете на някой честолюбец, обзет от безумни идеи, той можеше да… Само при мисълта какво би могъл да направи той, по челото и слепоочията на Ираклий избиха едри капки студена пот, а една от тях се стече лениво по бузата му. Не, нямаше нужда да бяга. Имаше само един изход. Да изгори тази Книга, да я унищожи, да я размаже, както селянин размазва с крак главата на змия, пропълзяла посред нощ в дома му.
Той скочи, но веднага с изненада установи, че не усеща пода под краката си и че краката не му се подчиняват. Около секунда монахът постоя прав като каменна статуя, а сетне се стовари на земята, събаряйки чинийката със свещите. Тя се счупи, а угасващите фитили изсъскаха. Усещайки, че някакви невидими игли разкъсват мозъка му, той се опита да пълзи, напипвайки предметите около себе си, но разтрепераните му пръсти не откриха Книгата. Нарастващата болка в главата и отчаянието му дадоха сили, гласът му се възвърна и той започна да крещи с цяло гърло, но воплите му потъваха в нощната тишина. Хотелът се намираше в покрайнините на Ал Кудс15, а къщурката на Мустафа беше в края на Маслиновата горичка. За нещастие, турчинът беше прочут с дълбокия си сън.
След като пресипна и разбра, че никой няма да му се притече на помощ, брат Ираклий се разплака с глас. Скръсти изтръпналите си ръце на гърдите и започна горещо да се моли, крещейки думите, които обикновено трябваше да се изричат шепнешком, с надеждата да изплаши невидимия враг… Молитвата му звучеше все по-тихо и по-тихо и след половин час той потъна в мрака, който тихичко го погълна с нямата си уста. Ираклий припадна.
Когато монахът не се появи на скромната закуска, състояща се от вчерашни питки и зехтин, пъшкайки недоволно, Мустафа отиде лично да събуди кафира16, учудвайки се на странното му поведение. Обикновено дервишът никога не закъсняваше, защото закуската влизаше в цената на стаята, а монахът се хранеше много оскъдно, тъй като беше беден. И понякога с тази закуска изкарваше цял ден.
Турчинът мина през маслиновите дръвчета, чиято реколта добавяше около двайсетина златни монети годишно към бюджета му, стигна до паянтовата врата и почука на нея:
— Ей, Ираклий! Какво става с теб, да не те е взел шайтанът? Храната е на масата!
От колибата се разнесе протяжен звук и собственикът разбра, че това е стон. Изби вратата, която се разхвърча на трески, и се озова насред стаята. Гледката го накара да отстъпи назад, да размаха ръце и да се развика с всички сили, призовавайки на помощ всемогъщия Аллах заедно с верния му архангел Джабраил. Върху пръстения под лежеше бял като луна съсипан старец и отваряше беззвучно напуканите си от непрекъснатото крещене устни, от които течеше кръв.
— Мустафа, ти ли си? — прошепна старецът и цялото тяло на турчина се разтресе, тъй като разпозна гласа на доскорошния си квартирант. — Запали свещта, много е тъмно, не виждам нищо.
Към пребледнелия собственик гледаха две очи, покрити с белезникава мътна пелена.