Всъщност това нямаше значение. Излизаше, че онова, което му пошепна умиращият монах, наистина беше осъществимо в реалността. Но дали това беше добре за него? Трудно бе да се каже. Защото той не знаеше какво има ТАМ. И дали в резултат на действията на неизвестния убиец нямаше да се озове в някакво непознато пространство, където ситуацията щеше да е още по-лоша, отколкото в каменоломната на Града?
Мислите му окончателно се объркаха.
Брат Ираклий не успя да му каже какво щеше да се случи с кандидатурите СЛЕД ТОВА. Но нима той — Сталин, не би могъл също да се превърне в такава кандидатура? Би могъл и още как. Личността му беше подходяща най-малко по два критерия, така че гадното ченге от Ведомството беше абсолютно право, когато твърдеше, че ако Изпълнителят поиска, като нищо ще стигнат и до него.
Одеялото се свлече на пода, пружината изскърца и Сталин седна в леглото. Трябваше да избяга. Трябваше веднага да избяга оттук, без да губи нито миг, докато ситуацията не бе излязла окончателно изпод контрол. Рано или късно копоите щяха да открият беглеца и да го върнат обратно, но това вече нямаше да има значение. Дори и да направеха наказанието му още по-тежко заради бягството, поне нямаше да се озове в НЕБИТИЕТО.
Откакто разбра, че съществува живот след смъртта, на него, както и на много други жители на Града, никак не им се искаше да се превърнат в част от НЕБИТИЕТО. Нищо, че по цял ден израняваше ръцете си до кръв, обръщайки грамадните камъни и вдишвайки прахта от трошляка, нищо, че враговете му се подиграваха с него, хвърляйки го в карцера, където не можеше да пуши любимата си лула, но тук той знаеше, че го има — мислеше, съществуваше, изпитваше глад и студ, болка и страх… Ала никой не знаеше какво има ТАМ.
Той отдавна бе набелязал мястото, на което можеше да се свре, докато копоите от Управлението за наказания не надушеха следите му. Пък дотогава току-виж всичко свършило. Но нещата стояха далеч по-зле, отколкото си мислеше. Брат Ираклий умря, без да довърши изповедта си… И така и не успя да му каже какво може да остане СЛЕД ТОВА. Жалко, че не знаеше кой е станал Изпълнител, иначе щеше да го предаде, без да се замисля и без да се колебае, макар че заради сътрудничеството му с ченгетата браточките в каменоломната сигурно щяха да го нарекат „порта“. Какво пък, по-добре да стане „порта“, отколкото шепа стъпкана прах на пода.
Онази нагла белогвардейска измет от Управлението за наказания му беше противна, но щеше да му се наложи да подскаже на копоя как да надуши следите на Изпълнителя и може би това щеше да го възпре. Той нямаше намерение да разкрие всичките си карти и да разкаже на Ведомството за предсмъртната изповед на Ираклий, защото щеше да стане по-лошо. Макар и не веднага, информацията при всички случаи щеше да стигне до ушите на телевизионните журналисти и Изпълнителя, на когото те щяха да сервират името му като на тепсия и той вече щеше да знае кого трябва да изпрати в НЕБИТИЕТО, за да не му пречи да довърши делото си.
Сталин изобщо не се съмняваше, че ако пожелае, убиецът веднага ще го докопа, защото, който и да бе този мъж, той си знаеше работата. Направо умът ти да се вземе от виртуозния начин, по който ликвидира Хитлер. Леле, каква демокрация се ширеше из Града — издаваха жълти вестници, имаше двеста телевизионни канала, на всяка крачка излъчваха FM радиостанции. По негово време нито едно скапано вестниче не би се осмелило да отрони и дума за ТАКОВА НЕЩО… Макар че той все пак контролираше едва двеста милиона души и сигурно беше далеч по-трудно да се осъществява контрол върху шейсет милиарда човешки същества от най-различни раси и епохи, започвайки от легионерите на Цезар и стигайки до космонавтите.
Той стана и напипа скритата в джоба на арестантската си роба кутия кибрит. Опушената газена лампа (по обясними причини в Града свещите бяха забранени) стоеше върху лошо боядисаната дървена масичка край прозореца, а върху нея падаше бледата светлина на една от редките улични лампи.
Облакътен на масата, той запали стария фитил от втори опит. Примижа на светлината на потрепващото пламъче, хвана за единия край изгризания молив и дръпна към себе си късчето дебела амбалажна хартия. Администрацията на Града поощряваше затворниците да пишат мемоари. Той се наведе над грапавия лист и започна бързо да го запълва със сбития си почерк…