— Не е изключено да ги е купило някое подставено лице — добави Краузе.
— И това е възможно — съгласи се охотно Калашников. — Но за мен си остава голяма загадка защо е трябвало да купува толкова скъпи рози. Мерилин Монро би се зарадвала на всяко растение, дори и на маргаритки, защото от петдесет години никой не й е подарявал цветя. Струва ми се, че убиецът инстинктивно е купил цветята, които лично той харесва. Там е цялата работа… Както и да е, времето лети. След малко недоволните клиенти ще направят магазина на трески. Хайде да си поговорим с продавачите.
След половин час, когато окончателно стана ясно, че никой от седемте продавачи няма представа къде са се дянали двайсет рози от сорта „Вените на сърцето“, а Дракула искрено съжаляваше, че не може да разкъса разсеяните си служители още на работните им места, вратата най-неочаквано се отвори. Поклащайки се, старата Мина се промъкна през нея на една страна, стиснала в ръка целофановата опаковка и лентичката от злополучния букет.
— Какво има, скъпа? — вдигна раздразнено вежди Дракула. — Нали ти казах да си седиш вкъщи и да отговаряш на телефонните обаждания. Могат да ме потърсят важни клиенти.
— Извинявай, миличък. — Тя беше нервна и увисналите й сбръчкани бузи се тресяха. — Струва ми се, че познавам човека, който е направил възела на този букет.
В магазина се възцари тишина. И вампирите, и полицаите се превърнаха в слух.
— Дълго не можех да се сетя къде съм го виждала — каза Мина, заеквайки. — Чудих се, чудих се, все пак вече съм на възраст, имам склероза… Наскоро трябваше да изпратя букет на една моя приятелка за рождения й ден, но за беда се сетих чак след като магазинът беше затворил. Ти, зайче мое, не беше вкъщи и охранителят ме посъветва да отида в склада при дежурния склададжия, който можел да ми помогне. Аз го послушах. Младежът беше много любезен и ми избра най-хубавите цветя… И за една секунда завърза на букета същия възел от пет преплетени лентички. Каза, че фльонгата била негова професионална тайна. Много мил юноша. На гърдите си носеше малък бадж с името си, май че започваше с „Х“…
Малинин се втурна пръв към вратата, отблъсквайки нелюбезно Мина. Останалите го последваха, включително и Дракула, който крещеше в движение в портативната радиостанция:
— Ей, всички склададжии, чуйте ме! Задръжте Хензел!
Двайсет и втора глава
Анализът
2 часа и 22 минути
Шефът седеше във вибриращото кресло. Парагвайски индианци бяха изработили тапицерията му от кожата на йезуитски проповедник. И вече за десети път препрочиташе резултатите от анализа на химическия състав на веществото, които спешно му донесоха от лабораторията на Менделеев. За щастие тук не всички професионалисти се разболяваха от звездна болест и в Града си оставаха точно толкова добри специалисти, колкото бяха и на Земята. Но трябваше да признаят, че малцина в Ада бяха такива. Беше невъзможно да се работи с почти всички актьори и писатели, а за певците дори и дума не можеше да става, защото те изобщо не разбираха КЪДЕ са попаднали.
Например онзи… как му беше името… Шефът сбърчи косматото си чело, опитвайки се трескаво да се сети… С черните очила… А, да — Елвис Пресли. Ама че номера, ама че самочувствие, ама че надменност! Ритнал камбаната от свръхдоза и най-искрено се надявал, че ще се озове в Рая. Да, бе, че къде другаде би могъл да се озове? Всички на Земята си мислеха така. Можеш да пиеш, да се чукаш, да се боцкаш по двете ръце, да убиваш, да мамиш и въпреки това ще се озовеш в Рая, защото това си ТИ — честният, умният, най-добрият от всички и приживе си извършил куп благородни неща. Например, преди двайсет години си дал на някакво безпризорно момченце кренвирша, който си се канил да изхвърлиш. Та този fucking Елвис моментално поиска вила за лично ползване, кадилак и прислуга от девственици, обявявайки снизходително на шефа, че щом се налага, в замяна веднъж месечно ще изнася концерт в резиденцията му.
Шефът не изпепели Елвис пет секунди след началото на разговора им единствено защото знаеше, че повечето хора от шоубизнеса наистина не са наред с главата. След като помисли малко, той изпрати певеца да работи като редови мениджър в телефонната компания в района, обитаван от африкански пигмеи, защото там никой не го познаваше и не му искаше автографи. Шефът не се поинтересува какво се случи с него по-нататък. Макар да се говореше, че и там е издрапал и дори е създал самодеен кръжок сред пигмеите.