Мъжът в черно пристъпи към табуретката, върху която бе оставил големия мобифон. Ако се съдеше по вида му, апаратът беше на пет години, ако не и на повече. Той не чу, а по-скоро усети, че вратата отново се отвори. Но този път се обърна.
Щом зърна сивкавата сянка на прага, собственикът на мазето направи жест да го възпре.
— Не мърдай от мястото си. Нали ти казах, че днес не бива да идваш тук.
Посетителят се поклони сдържано и виновно.
— Извинете. Просто се изплаших — каза и огледа машинално мазето.
— От какво се изплаши? — подсмихна се брадатият мъж.
— От момчето. То мина по стълбите буквално на метър от мен и аз едва успях да се скрия в сянката и да затворя очи. Беше на косъм да ме забележи.
Мъжът в черно завъртя отрицателно глава.
— Ако те беше забелязало, можеш да си сигурен, че щях да науча това в същата секунда.
Той помисли малко, но не успя да потисне хлапашкото си желание да го клъвне.
— Нали знаеш, че е много трудно да запазиш в тайна срещата с теб.
Гостът потръпна, сякаш внезапно му стана студено.
— Моля да ме извините. Но разберете, че тук всичко ме плаши. Страшно съм нервен.
— Не се притеснявай. Гарантирам ти, че няма да те види. После ще ти сложа един дюшек тук и ще си легнеш в най-отдалечения ъгъл. Но в този момент за теб наистина е опасно да стоиш в мазето. Знаеш какво ще се случи дори ако само една капчица капне върху теб.
Посетителят потръпна.
— Да. Зная.
— Сега можеш да постоиш малко тук, та да не би момчето наистина да се сблъска с теб, докато отиваш към килера. Но те моля да не мърдаш от мястото си.
Посетителят раболепно се поклони.
— Не се тревожете, ще се отдръпна. Много отдавна си мечтаех да видя това. Имам прекрасно зрение и ще виждам всичко като на длан дори отдалеч.
Мъжът в черно се обърна към копанята, давайки да се разбере, че разговорът е приключил. В крайна сметка можеше да се обади на момчето за куриера и малко по-късно.
Все така безшумно, както влезе, гостът се премести невероятно плавно, сякаш се носеше във въздуха, към малкото пространство от другата страна на вратата. Светлината на прашната лампа, която озаряваше слабо ъглите на мазето, падна върху лицето му. Той изпръхтя недоволно, тъй като винаги се чувстваше по-добре в сянката. Пъхна дългите си пръсти в джоба си и извади оттам кутия с доматен сок.
Мъжът в черно, застанал с гръб към него, глухо изрече:
— Разбрахме се, Хензел. Без мое разрешение повече няма да направиш нито крачка.
— Да, господине — съгласи се покорно вампирът. — Както заповядате.
Двайсет и пета глава
Класиците
след едно денонощие, 10 часа и 12 минути
Сервитьорката стовари с трясък халбите с ледена бира на масата. Тя веднага забеляза гостите, които идваха преди два дни и й показаха VIP-картата, затова малко се страхуваше от тях. Годините, които бе прекарала на Земята, я бяха научили, че трябва да уважава началството.
— Да ви сменя ли покривката? — услужливо попита тя.
— Не, благодаря. Ако имаме нужда от нещо, ще ви повикаме.
Както и предишния път, Малинин пресуши еднолитровата халба на един дъх. Въпреки че унтерофицерът не блестеше с ум, той много добре разбираше, че временният им VIP-статут със студена бира в ресторантите ще приключи заедно с края на разследването. Просто щастието никога не траеше вечно.
— Е, какво става? Още ли не се е обадил? — попита той от приличие, издухвайки остатъците от пяната.
Калашников се взираше в дъното на халбата си и благоволи да му отговори чак след пет минути:
— Не е.
Малинин изсумтя дълбокомислено, като по този начин изрази съмненията си. Алексей сви равнодушно рамене.
— Изглежда, босът е изгубил всякакъв интерес към разследването. Когато му се обадих, след като се върнахме от Дракула, той ми назначи аудиенция за единайсет часа на другия ден, а след това половин час преди срещата секретарката му ми позвъни и каза, че шефът сам ще ми се обади, когато има време.