Малинин отново издаде бълбукащи звуци. Просто нямаше сили да се откъсне от мечтаната напитка. От опит знаеше, че трябва да изпие бирата в халбата колкото се може по-бързо, защото след това задължително му носеха втора. За тези неща той никога не грешеше. Сервитьорката дотича и грабна празната халба на Малинин. Посетителите на ресторанта изпратиха със злобни погледи запотеното студено стъкло, но си замълчаха.
— И това е лошо — продължи Алексей. — Защото, когато шефът поиска да се появим пред кехлибарените му очи, ще стане ясно, че нямаме какво да му кажем.
Дори през стъклото на халбата се виждаше, че Малинин посърна.
— Изминаха два дни, а ние не сме открили нито Хензел, нито Сталин — продължи методично да го доубива Калашников. — Така че напразно се радвах за розите. Тази сламка изобщо не ни помогна. Не се знае какво става и с анализа на веществото. Мобилните телефони на Склифасофски и на Менделеев са изключени от три дни. Общо взето, работата ни е спукана.
Алексей отпи от бирата без никакво удоволствие. И не усети вкуса й.
Зад тях се разнесоха вяли аплодисменти. На сцената излезе як мъж със светла брада и разкопчана риза на мощните гърди. Той се поклони и взе микрофона. Хората мълчаха, съсредоточени в яденето на пържени картофи.
— Вървя си аз, значи, из банята — подхвана мъжът с плътния си бас. — А пък мутрата ми една зачервена-а-а…
Той разпери ръце, за да покаже колко голяма би трябвало да е зачервената му мутра.
— Кой е този? — попита Малинин заинтригувано и избърса устата си. — Да не е някой новак?
— Аха — отвърна мрачно Калашников. — Казват, че бил губернатор в Русия.
— На коя губерния?
— Не помня. Отначало страшно много забавлявал народа. На всички им било толкова смешно, че го избрали за губернатор. А след това веднъж подкарал колата си много бързо по шосето и загинал. Главният съд моментално му наложи наказанието и постанови, че всеки ден ще излиза на сцената на този ресторант и ще разказва пет пъти поред една и съща история.
— … А пък насреща ми, значи, препуска едно момче с колело — продължи да бучи гласът на мъжа. — И аз спрях. Защо препуска така, викам си? Може би иска да ме попита нещо?
Направи обичайната пауза, по време на която всички би трябвало да се засмеят, но нито един от посетителите дори не се усмихна.
— Май че при нас наказанията за всички дейци на шоубизнеса са съвсем еднакви — отбеляза Малинин и се зае с втора халба. — По всичко личи, че това все още дори му доставя удоволствие.
— Засега е така — изсумтя Калашников. — Само че когато в течение на хиляда години ден след ден повтаря тази дрънканица на сцената, нощем ще започне да се буди и да крещи „Майчице!“. Пък и защо трябва да си напрягат мозъците да измислят други наказания? Извинявай, но той не е Ким Ир Сен.
— Не сте прав — обиди се Малинин. — Я как наказаха горкичкия Гогол, страхотно си изпати! Забраниха му в течение на пет хиляди години да яде сланина, борш и варени бухтички. Наскоро го видях — заприличал е на сянка, направо не е човек. Пребледнял, изпосталял. Много е страшно да наказваш така украинците. Нямам представа как ще устиска цели сто и петдесет години. По-добре веднага да го бяха изпепелили.
Калашников разпери ръце в знак на съчувствие.
— Той е специален случай. От глупост взел, че изгорил втория том на „Мъртви души“, а пък шефът много искал да прочете тази книга, защото харесвал всичко, написано от Гогол. Вярно, че един московски класик е казал, че ръкописите не горят, обаче те горят и още как.
Малинин се озърна светкавично на всички страни, а след това така се надвеси над масата, че почти опря лице до покривката.
— Вашброде — каза той, шепнейки едва доловимо, — ама вие да не би да сте чели класика?
Калашников също зашепна:
— Да. Забранените неща привличат, нали знаеш? Винаги ми е било интересно какво се е случило в Москва след смъртта ми и се старая да чета всички книги на тези тема, които пристигат в Града. Между другото, „Майсторът и Маргарита“ също се хареса на шефа, така че не зная защо я забрани. Може би защото там образът му е прекалено човечен, а пък той предпочита да изглежда по-страховит. Само че и да ги забранява, и да не ги забранява — все тая. Винаги се намират фенове, които ги диктуват по памет, а китайският самиздат ги печата. Но ако ме беше спипал, че чета тази книга, лошо ми се пишеше.
— Е-е-е-ех… — проточи завистливо унтерофицерът.