— О, да — подсмихна се саркастично Гласът. — Няма спор. Ти си гений, разбира се.
— Можеш да се подиграваш колкото си щеш, но в това няма никакво съмнение — покашля се шефът. — Когато убиха Хитлер, в мен се появи първото подозрение, което впоследствие се затвърди. Някой се опитва да разруши идеалната ми схема. И това не ми харесва. Ами ако убийствата придобият характер на масова епидемия и започнат да избиват грешниците с милиони както на Земята? Тогава кой ще остане в Града? Аз съм длъжен да спра това.
— Ти по-добре спри този масов приток на обитатели в Града, защото иначе могат да се случат и по-лоши неща — констатира Гласът. — Хората вече седят един върху друг, но на теб все са ти малко. Защо трябваше да изобретяваш вируса на птичия грип? Толкова години си живееха спокойно без него и на ти сега! Нямаш ли си друга работа? Измисли едрата шарка за пет минути, а пък аз се мъчих толкова време с нея. Едва преди двеста години успях да я овладея окончателно.
— Птичият грип е, тъй да се каже, проверка на силите — притесни се леко шефът. — Ако си забелязал, само се забавлявам с новите епидемии и те по-скоро плашат, отколкото убиват. Голяма работа — треската САРС взе седемстотин жертви, а от вируса ебола умряха двеста души… Съгласи се, че това дори е смешно. Чумата в Европа през XIV век дори и на мен ми дойде в повече, направо не знаех къде да слагам покойниците, тъпчех по четирийсет души в една стая. Тъй че не се притеснявай — всичко е под контрол.
— Вече толкова години чувам това от теб, но резултатите са все едни и същи — заяви разочаровано Гласът. — Тъй че се оправяй сам с убийствата в Града. Аз ти казах какво мисля.
— Никой не се е съмнявал, че ще предпочетеш да си измиеш ръцете! — ядоса се шефът. — Просто забравих с кого разговарям. Никога не си ми помагал в критични ситуации.
— Защото не бива да ти помагам.
— Прекрасно. Тогава ще ти кажа, че на мен също ми писна. Повече няма да ти се обаждам.
— Всеки път казваш така — изрече безразлично Гласът. — Само че къде ще се денеш…
В слушалката отново се разнесе нежна музика и той дори можеше да си представи как тънките пръсти на арфистката докосват струните. Шефът натисна синия бутон, за да прекъсне на свой ред връзката.
Известно време седя смълчан, осмисляйки съдържанието на разговора и отпивайки от уискито. Обаждането не даде резултат. Трябваше спешно да свика заседание на специалната група начело с Калашников. Може би те са успели да изровят нещо. Трябваше да признае, че Гласът беше прав. По всичко личеше, че тази течност не беше чиста проба светена вода, иначе от Града щяха да останат само рога и копита. Налагаше се да даде на Менделеев толкова време, колкото му е необходимо, за да изследва подробно всичко и да сложи нещата на мястото им. А пък Калашников и компанията му трябваше да разрият земята, но да намерят начин да преустановят първоизточника на тази вода. В крайна сметка това беше тяхна работа.
В един от районите на Града един офицер, облечен със зелен мундир, изключи кабела и с разтреперани ръце свали слушалките от главата си. Избърса покритото си с пот чело и бръкна в джоба си да извади цигари. Синкавото пламъче запали цигарата с черен тютюн от сорта „Житан“, който дереше гърлото като шкурка.
Те отдавна се бяха включили към кабела — още в края на осемдесетте години, след което сваляха разговорите между шефа и Гласа и периодично ги пускаха в анонимните сайтове на Хелнет. Откриваха и сваляха бръмбарите им, но сетне се появяваха нови, които бяха още по-добри и по-чувствителни. Но основният проблем се състоеше в това, че тези разговори се провеждаха изключително рядко и затова бръмбарите бяха снабдени със сигнали устройства, за да сигнализират на собственика на подслушвачката, че разговорът, от който се интересува, е започнал.
През последните три дни офицерът непрекъснато носеше със себе си сигналното устройство, защото беше убеден, че шефът всеки момент ще се обади на Гласа. И стана точно така. Новините не бяха добри.
Те бяха подценили хората, които работеха при шефа. И това беше много глупаво. Бяха предвидили участието на Калашников, предположиха, че ще поканят Склифасофски, но изобщо не се сетиха за Менделеев. Винаги ставаше така — струва ти се, че си обмислил всичко до най-малката подробност, но в последния момент се оказва, че не си забелязал слона. Не му се щеше дори да си помисля какво би се случило, ако Менделеев установи преждевременно по какъв начин се приготвя еликсирът. Трябваше да вземат мерки…