Той отново погледна в японския микроскоп със зачервените си от напрежение очи. Молекулите се носеха една подир друга като футболисти, щураха се и се увеличаваха пред очите му. Възможно е, напълно е възможно. Менделеев не каза на шефа, че има съвсем конкретно предположение за добавката, защото дълбоко в себе си продължаваше да се съмнява. Просто беше прекалено странно. По принцип защо трябваше да се добавя такова нещо във веществото?
Мислите му най-неочаквано секнаха от гръмката музика, защото телевизорът се включи автоматично. Благодарение на вградения чип това се случваше по време на новинарската емисия, но той не беше настроен да я слуша. И след като натисна дистанционното, екранът угасна. Все пак беше добре, че имаше специални привилегии и можеше да си позволи да не слуша тези глупости. Менделеев седна зад масивното си бюро и нахвърли два реда върху листа. Направи го просто ей така, за да не забрави. Дмитрий Иванович беше свикнал да си води бележки в процеса на работа още приживе и нямаше намерение да променя земните си навици дори и в Ада.
Стиснал разсеяно бележника в ръка, професорът се върна при полицата с прозрачните колби. Пак трябваше да започне отначало. Ако някой му беше казал, че няма да си почине дори и след смъртта, нямаше да му повярва… Макар че, когато те погребват, всички шепнат: „Почивай в мир.“ И за какъв мир можеше да става дума, при положение че се блъскаше по цяло денонощие като татко Карло. Алкалите не помогнаха. С какво друго разполагаше? Аха, с амоняк…
Стъклото на микроскопа малко се поизпоти и се замъгли. Менделеев го избърса със сръчно движение. Нощем тук цареше страшна задуха, направо ужас! Виж ти, кой ли умник се бе сетил как да приготвя в Ада самоделна светена вода с подръчни средства. Вярно, не беше съвсем ясно как е успял да прокара през защитното поле на Адските врати ювелирното изделие от чисто сребро и това си беше истинска загадка. Всъщност това изобщо не го засягаше, защото той не беше на ничия страна. Нямаше намерение да навлиза в дебрите на въпросите как, какво, къде, кога и през ум не му минаваше да си ги задава. Неговата задача беше само да разпадне на най-малки частици състава на веществото. И нищо повече.
Странно, но за да направи изводите си, му трябваше много по-малко време, отколкото предполагаше в началото. Само след час Менделеев беше озарен от една мисъл и разбра, че окончателният състав на веществото вече му е напълно ясен. Никой не биваше да се съмнява, че старата пушка си я биваше! Ако шефът не беше толкова мнителен и не го принуждаваше да проверява веществото до безкрайност като че ли е някакъв абитуриент, щеше да установи истината много по-бързо.
Наблюдавайки молекулите, които продължаваха да щъкат под стъклото, професорът си призна, че любопитството, което го измъчваше, предизвикваше в него неясна и смътна тревога. За какъв дявол бяха добавили точно този елемент в течността? Беше се получил истински адски коктейл, колкото и смешно да звучеше това в сегашните обстоятелства.
Химикът се навъси и подпря брадичка на юмрука си. Но остана в това мрачно състояние съвсем за кратко, а сетне изруга и махна равнодушно с ръка. Бяха го помолили да разбере и той беше разбрал. И какво трябваше да направи сега? Вече знаеше какво. Шефът му каза да не се притеснява да го безпокои по всяко време на денонощието, защото той и без това никога не спеше. Край на мъките му, направо камък му падна от сърцето.
Внезапната мисъл го порази като мълния. Професорът блъсна стола и се надвеси бързо над микроскопа. Не можеше да бъде! Менделеев сграбчи дантелената носна кърпа и отново избърса стъклото, въртейки ръката си в кръг. Не, не грешеше — точно така си беше. Направо невероятно! Но как е могло да се случи? Това беше пълна лудост. Оказваше се, че някой е намерил начин да… Стоп, стоп, стоп!