Тринайсетият. Преди той често се замисляше защо никога не вижда в Града този човек, чието име знаеше почти от раждането си. Но едва преди година успя да научи истината за мястото на неговото постоянно пребиваване. Тази новина доста го изненада, защото след смъртта на Тринайсетия нито една жива душа не се съмняваше, че той е отишъл в Ада. Че къде другаде би могъл да отиде такъв мръсник, ако не тук?
Но се оказа, че този тип бе изиграл прекалено голяма роля във формирането на човешката история, за да си живее мирно и кротко заедно с останалите грешници. Разказаха на Калашников, че Главният съд заседавал цели пет години и след като проучил подробно многобройните предложения на Ведомството — явно по това време там също е имало проблем с креатива — така и не успял да избере подходящо наказание за Тринайсетия. И тогава решили следното — да го държат под домашен арест до Страшния съд, когато всеки така или иначе щял да си получи заслуженото.
Но най-смешното бе, че бъдещето на това финално събитие продължаваше да тъне в мъгла. За последен път очакваха Страшния съд през две хилядната година, а преди това — в хилядната година. А сега вече никой не се наемаше да предскаже точната му дата. И Небесната канцелария, и Града си имаха страшно много работа и всички направо бяха затънали в купища хартии, аргументации и съгласувания. А след поредица от спорове между Гласа и шефа постановиха, че като ориентировъчна дата за края на света трябва да се смята три хилядната година. Но не беше изключено отново да го отложат.
Тринайсетият, чиято съдба Главният съд не можа да определи, беше поставен на специален режим. Отредиха му самостоятелна територия между Рая и Ада, която се охраняваше както от слуги на шефа, така и от ангели. Много хора не бяха съгласни с това решение. Някои смятаха, че наказанието е твърде сурово, тъй като хора, които бяха избивали милиони, най-спокойно обслужваха закусвалните в Града или работеха като санитарни техници. А той, който бе погубил само един човек, в течение на хиляда години се смяташе за най-големия престъпник на Земята. Други смятаха, че за Тринайсетия не може да има прошка заради онова, което е извършил на Земята, както и че не съществува толкова жестоко наказание, на което би могъл да бъде подложен.
Алексей свали ръка, в която държеше посланието, усещайки неприятни тръпки в пръстите. Тревогата му се смени с досада. И защо се развълнува чак толкова? Все пак Сталин не беше ново издание на пророчицата Ванга и откъде би могъл да знае за Тринайсетия? Старецът първо отказа да отговаря на въпросите им, сетне избяга посред нощ от затвора и след това изведнъж изпрати бележка, адресирана до него. Това изглеждаше подозрително. Но както обичаха да се изразяват съветските бюрократи, които през 1937 година наводниха Града, „постъпил е сигнал и той трябва да бъде проверен“. Пък и познатият му от отдела за графологични експертизи по негова молба изследва парчето хартия и потвърди, че почеркът наистина е на Сталин.
Името на несъстоялия се апостол Юда Искариотски, който завинаги бе опорочил числото тринайсет до такава степен, че в испанските хотели например нямаше стаи с такъв номер, а имаше „12А“ и след това веднага следваше „14А“, се бе превърнало в нарицателен символ за предателство. Той се намираше в единична килия, ако луксозната хотелска стая можеше да се нарече така. Контактите на външни хора с него бяха максимално ограничени и ако някой искаше да проведе лична среща, трябваше да получи съгласието на двете страни — на Ада и на Небесната канцелария. И едва когато човек стиснеше в ръце пергамента с двата печата, можеше спокойно да потропа с крак по вратата на сградата, в която държаха Юда.
Калашников предчувстваше, че шефът няма да хареса идеята му дори само заради това, че трябваше да се обади в Небесната канцелария, за да получи съгласието й. Но нямаше друг избор.
И това не беше всичко. Докато чакаше писменото разрешение да се срещне с Тринайсетия — разбира се, ако шефът не отхвърлеше веднага идеята му — Калашников смяташе отново да посети вампирския квартал, за да се опита да открие поне някакви следи от Хензел. Едва ли убиецът поддържаше контакти с онзи носфератус само заради възможността да си купува пресни рози с връзки. Може би вампирът беше свързващо звено между Поръчителя и килъра, като доставяше веществото на последния и му съобщаваше имената на следващите жертви.
Той смачка листа и отново се замисли за Сталин. Когато посети вожда на народите в килията му, за съжаление забрави един интересен факт от биографията му… Всички знаеха, че сипаничавият дядо беше изпратил половината държава да рине снега в Сибир, но малко хора бяха чували, че в младежките си години той беше търкал скамейката в семинарията, мечтаейки да стане свещеник. Нямаше да е зле да проучи дали в Града не се подвизаваха хора, които бяха посещавали семинарията заедно със Сталин, за да си поговори с тях дали Йосиф Висарионович не е водил в коридорите й загадъчни разговори за Юда и за веществото. На този етап в съответствие със заповедта на шефа служителите на Ведомството разпитваха някои бивши свещеници дали някой от тях през свободното си време би могъл да приготви светена вода и освен това проверяваха професионалните убийци с най-новия детектор на лъжата.