Калашников погледна напрегнато към Малинин и моментално се отказа от мисълта, която го разтревожи. Изплезил език, унтерофицерът се бе вторачил с детинско любопитство в жълтата лъскава лимузина с въртяща се на покрива фигура на мъж от чисто злато, облечен със сако и с вдигната нагоре ръка, която бавно се показа от завоя. В Града с такива елегантни коли, които обикновено се изработваха по поръчка, се возеха новопристигналите VIP-персони. Върху персоналния номер на колата със зелени букви беше написано: „Сапармурат Ниязов“. Човекът в колата — чернокос мъж с подпухнало лице, облечен с риза с къси ръкави и със завързана набързо вратовръзка, гледаше с почуда улиците на вампирския град, сякаш не вярваше на онова, което му се бе случило. И от време на време вадеше иззад ухото си изсъхнали листа на цветя.
— Вашброде, тоя пък кой е? — поинтересува се Малинин, докато изпращаше колата с поглед.
— Ако се съди по името му, сигурно е някакъв татарин — отвърна му с безразличие Калашников. Свърши ли? И без това си имаме достатъчно работа, за да те чакам да стоиш и да зяпаш наоколо.
— А защо прави такъв боклук? — не преставаш® Малинин, смачквайки с ботуш едно паднало листо. Розата веднага се размаза по асфалта като масло.
— Защото на погребението е имало много цветя. Виж какво, не ме ядосвай, чу ли! — разгневи се Калашников. — Нямаш ли си друга работа? Остава да ме попиташ защо тревата е зелена!
— Да, бе, наистина! — облещи широко очи Малинин. — А защо тревата е зелена?
Алексей искаше да го цапардоса по мутрата още тук, на улицата. Наоколо нямаше свидетели, тъй че репутацията на Ведомството нямаше да се накърни. Това намерение толкова видимо се изписа на лицето му, че Малинин долови колко застрашителен беше този момент за него и благоразумно замълча.
Калашников изчака една минута и неохотно отпусна юмрук.
— Най-сетне. Дръж си устата затворена. И така, успях да разбера, че повечето служители на Дракула прекарват времето си в популярния тукашен бар „Самотата на кръвта“. Само че сега ние, братко, няма да отидем там…
На Малинин много му се щеше да попита къде, но му беше изключително трудно да го направи със затворена уста. Калашников разгърна подготвената предварително подробна туристическа карта на града, шумолейки силно с хартията.
— Ей тук, в съседната пешеходна пресечка — заби той пръст в очертания с червено мастило кръг, — се намира уютният дневен бар „Тъжните кучешки зъби“. Там също има много постоянни посетители, само че те не носят в джобовете си пари, а сълзи. И Хензел редовно е посещавал този бар три пъти в седмицата. Засега ще оставим колата тук.
Картата беше точна и те се озоваха пред вратата на бар „Тъжните кучешки зъби“ точно след две минути. Всъщност тя беше затворена, а на бравата й висеше табелка с надпис „Няма места“.
— Забрави ли къде се намираш? Това е най-обикновен градски номер — успокои Калашников унтерофицерът, който понечи да разбие вратата. — Нямало места! Само че за нас веднага ще се намерят.
Той почука. Разнесе се неясно скърцане, сетне се чу шум от дърпане на резе и на горната част на вратата се отвори едно импровизирано прозорче. Оттам надникна унило лице с жълти очи и сива кожа, което приличаше на жива илюстрация на наименованието на бара.
— Не можете ли да четете, мамка ви? Скъсахте ми нервите. Имаме вечер на авторските песни, билетите са продадени преди една седмица. Днес ще пеят Висоцки, Галич и Талков. През последния час на три пъти се опитаха да разбият тази врата, та се наложи да я подпрем с дъбов стол. Махайте се оттук, докато не съм извикал полиция.
— Пич, ние сме от полицията. — Пред жълтите очи се появи черна пластмасова карта. — И сме в много лошо настроение заради начина, по който посрещате гостите си.