След пет минути те седяха на кожения диван в ъгъла на бара, а пред тях в полукръг стърчаха изопнати сервитьори. Навеждайки се в раболепен поклон, запъхтеният оберкелнер постави на масата две високи чаши с червена течност.
— Заповядайте, уважаеми господа… Това е от заведението, поднасяме ви нашия специалитет.
Калашников потръпна.
— Ние не пием суха кръв. Махни тая гадория. Оберкелнерът вдигна потресено вежди.
— Не сте ли вампири?! Моля да ме извините. Тук просто ъ-ъ-ъ… не идват други същества. А пък аз се чудя защо лицето ви има такъв здрав розов тен…
— Ако в момента изпием нечия кръв, това ще бъде вашата — усмихна му се студено Алексей. — Седнете! Трябва да си поговорим сериозно за един ваш клиент.
Оберкелнерът кимна угоднически и седна на крайчеца на съседния стол. Той видимо нервничеше, а стърчащите му от полуотворената уста кучешки зъби трепереха.
— И така — започна Калашников и извади от джоба на сакото си сгънатата на четири снимка на носфератуса. — Естествено, вие познавате много добре това лице, нали?
— Разбира се — призна с готовност оберкелнерът. — Това е склададжията Хензел, който работи при Дракула. Той е наш постоянен клиент. Но откакто сте разлепили физиономията му из целия квартал, не е идвал при нас. Ако се беше появил, веднага щяхме да ви съобщим.
Малинин въртеше в ръка чашата, вглеждайки се в проблясващата тъмночервена течност. Личеше си, че изгаря от любопитство да я опита, но не можеше да се реши.
— Проблемът не е в това — махна с ръка Калашников. — Ясно е, че след като изправихме на нокти половината Град, момчето се е свряло й някоя дупка. Интересува ни нещо съвсем друго. Хензел винаги ли идваше в бара сам или с някого? Правил ли си е срещи тук, прекарвал ли е романтични вечери или нещо такова?
Оберкелнерът завъртя отрицателно глава, а кучешките му зъби продължиха да треперят.
— Срещи ли? Хензел не блестеше с красота дори според вампирските представи. Не, винаги идваше сам. Поръчваше си от най-евтината кръв, явно нямаше пари за друга, пък и откъде би могъл да има пари един обикновен склададжия? Дори никога не сядаше край маса, а винаги стърчеше на въртящия се стол до бара, защото даваме по двайсет процента отстъпка на онези, които си купуват питиетата там. И ако е разговарял с някого, правил го е само с онзи наш барман. Ей, Вили! — подвикна най-неочаквано оберкелнерът, заглушавайки звучащата китара с фалцета си. — Остави чашите и ела веднага тук! Едни хора искат да си поговорят с теб.
Барманът се втурна към масата толкова чевръсто, че без малко не събори сервитьора по пътя си. Докато гледаше от другия край на залата, че началникът му разговаря прекалено любезно с двама странни непознати, вече се бе досетил, че това не са обикновени хора.
— Вили, разкажи на тези господа всичко, което знаеш за Хензел — разпореди се строго оберкелнерът. А пък аз с ваше позволение ще се оттегля. Нали разбирате — в момента имам страшно много работа. Висоцки може да се обиди, че не му отделям достатъчно внимание. Звездите са си звезди дори и в Ада.
Калашников махна с ръка и оберкелнерът моментално изчезна.
— Казват, че сте контактували с Хензел доста дълго. — В немигащите очи на вампира проблесна слабо пламъче. — Интересува ни поведението му през последния месец.
Барманът усети, че по челото му избиват бели капчици ледена гной. Нещата се оказаха много по-лоши, отколкото си мислеше. Тези двама души бяха от Ведомството. Ако разговорът не тръгнеше в правилната посока, за такива типове не беше никакъв проблем да сменят жестокото ти наказание с още по-лошо.
На ресторантската естрада, оголил кучешките си зъби в усмивка, се появи едно лустросано конферансие.
— А сега, уважаеми посетители, следва изпълнението на един човек, когото вие дълго чакахте. Моля за вашите аплодисменти за заслужилия артист на Града, председател на районния Съюз на трезвениците и шеф на местната общност за борба с тютюнопушенето, нашия почетен гост Владимир (последва пауза от две секунди) Висоцки!
На украсения с балони подиум се появи мъж на около четирийсет години, стиснал китара в ръце. Волевото му лице сякаш беше изсечено от камък. Той извика нещо с дрезгавия си глас, но никой не чу думите му, защото бурните аплодисменти ги заглушиха.
Барманът Вили се опита да се усмихне, демонстрирайки дружелюбие с целия си вид.