Прозорецът глухо издрънча. Топлият вятър запрати по стъклото една капка дъжд с големината на едро зърно грозде, а сетне — и още една. Струйката вода потече по него, виейки се като змия.
— За щастие малко ни остава — успокои брадатият мъж момчето. — Предполагам, че ще изпратим най-много още един куриер и всичко ще свърши. Не бива да се притеснявате чак толкова.
Мъжът в черно въздъхна. В изключително опасната работа, в която се бяха забъркали, човек не биваше да се поддава на чак толкова безметежен оптимизъм. Но такива бяха младите, какво да ги правиш.
— Знаеш ли, имам една молба към теб. Когато днес свърша, обади се пак на тези хора и се разбери с тях да намерят нов куриер. Може да стане така, че да се наложи да пренесем следващата пратка еликсир и инструкцията за Изпълнителя още утре, а ние няма да имаме нужния човек. Разбирам, че е трудно да се намери чак толкова бързо куриер. Но нека поне да имат предвид молбата ни.
— Мога да им се обадя още сега. — Момчето бръкна с готовност в джоба си.
— Не-не. Ще го направиш по-късно. Сега трябва да ни помогнеш да слезем в мазето.
Тънките устни на куриера отново потръпнаха и горната му устна се разкриви, но той не издаде нито звук. Костюмът, който си бе купил на пазара, му седеше като излят, но вратовръзката му се бе изкривила небрежно на една страна. Той размърда ръка, сякаш търсеше нещо наоколо и пръстите му се удариха глухо в масата. Мъжът в черно и момчето се обърнаха, прекъсвайки разговора си. Тревогата им се оказа напразна. Лицето на куриера се отпусна и придоби обичайното си безгрижно изражение.
— Я виж ти, това момче е нетърпеливо — усмихна се мъжът в черно и погледна часовника си. — Добре де, време е да се заема с екипировката му. Този път разполагаме с по-малко време от обичайното, защото той трябва да предаде пратката на Свръзката на уреченото място още рано сутринта. Но няма значение. Ще се справя. Навън вече е тъмно. Можем да поканим куриера да дойде в мазето.
— Да ви помогна ли? — осведоми се услужливо момчето.
— Няма да е лошо. Но след това веднага се върни обратно, защото трябва да следиш за сигурността на къщата и да отговаряш любезно на телефонните обаждания. Веднага щом свърша с куриера, можеш да се смяташ за свободен и да отидеш да спиш.
Седнал в оборудваното за него ъгълче в мазето, Хензел видя как и тримата слязоха бавно по паянтовото стълбище, намествайки крака на всяко стъпало. Лицето на куриера не предизвика кой знае какви емоции в него, защото тези типове до един си приличаха като две капки вода. „Като че ли ги отглеждат в някой лабораторен инкубатор“, както отбеляза веднъж справедливо Свръзката. По-точно не можеше да се каже. Хензел не знаеше къде се дяваха куриерите, след като доставеха ценната пратка, и по-нататъшната им съдба не го вълнуваше. Може би вече не ставаха за нищо.
Мъжът в черно затвори със скърцане вратата на мазето след момчето и погледна отново към куриера, който се бе отпуснал небрежно на стола, но той не помръдна. Изчака шумът от стъпките нагоре по стълбите да стихне и му даде знак с пръст в тъмното да отиде при него. Хензел излезе безшумно от сянката, примижвайки от светлината на крушката.
— Обещах да ти покажа как куриерът успява да пренесе еликсира — каза собственикът на мазето. — Мисля, че този момент е дошъл. Разполагаме с малко време, а аз няма да се справя бързо сам. Ако нямаш нищо против, ще ти се наложи да ми помогнеш. Вземи капсулата, само че внимавай.
Вампирът се задави от щастие и дрезгаво се покашля.
— Къх… къх… пу… извинявайте… Не мога да повярвам на ушите си, господине. Това е голяма чест за мен.
Човекът в черно подсвирна и разкриви недоволно лице.
— Хайде да пропуснем ласкателствата. Няма нужда от приказки, а от действия.
Той свали тъмните очила на куриера и се вгледа съсредоточено в мътните му очи. Куриерът издържа на погледа му, но след известно време клепачите му леко потрепнаха. Хензел беше готов да се закълне, че куриерът намигна подигравателно на собственика на мазето.
— Всичко е наред — каза мъжът в черно. — Можем да започваме.
Втора част
Двата печата