Щом животът на Земята е скапан, защо в задгробния свят трябва да е по-добър?
Трийсет и шеста глава
Свръзката
23 часа и 52 минути
Възрастният офицер в зелен мундир въртеше химикалката между пръстите си и почукваше с нея по бюрото. Лакът върху олющения му плот започна да се напуква.
Той намести още веднъж с обичаен жест очилата си с тънки рамки, а на носа му остана бледа вдлъбнатина. Вече беше време, но куриерът така и не се появи. На два пъти се обажда на човека от транзитната зона, но той също нищо не знаеше. Никога до този момент не беше имало толкова големи паузи в доставката на еликсира. Дори започна да си мисли, че Поръчителят се е отказал. Но ако беше така, тогава какво трябваше да направи с Изпълнителя?
Всичко, което килърът знаеше за него, беше телефонният му номер. Дали не го е сменил? Не, това едва ли щеше да му помогне. Защото, ако пожелаеше, Изпълнителят без проблеми щеше да намери на всеки пазар DVD с пълната база-данни за номерата на мобилните телефони в Града и щеше да разбере на кого принадлежи този номер. Ако вече не го беше направил. Всъщност офицерът не се притесняваше кой знае колко от вероятността убиецът да научи името му. Дори и да хванеха убиеца, той щеше да погълне капсулата и да остави на преследвачите си само тлеещи частички пепел. Мрежата, която свързваше Изпълнителя, Хензел и Поръчителя, не биваше да се разпада и всеки от тях — посветените в тази тайна, знаеше това.
Блъсна се врата. Офицерът трепна, а химикалката изпращя и се счупи. В кабинета влезе разрошен русоляв красавец, който носеше чаша, пълна с кафе. Без да намалява устрема си, той се спъна в прашния килим и част от течността се разля на пода. Стаята се изпълни със силен аромат и всеки би разпознал дори от десет метра, че това е оцветен спирт. Офицерът разпери ръце:
— Леле, Серьога! Сто години не съм те виждал, какво става с теб, душо изгубена?
Красавецът примлясна с пожълтелите си от тютюна устни и изплю майсторски дъвката си в ъгъла.
— Ти майтапиш ли се? Какво може да става с мен в това прокълнато място? Вчера пак тикнаха в лудницата две момчета от китайския отдел, получили нервен срив. Кой би могъл да постави под контрол черния пазар, при положение че тези мръсници нахлуват в Града с десетки хиляди? С тези темпове скоро половината от обитателите ни ще бъдат китайци! Честно ти казвам, шефът трябва да направи нещо с тяхната раждаемост на Земята. Ако в онзи шибан Китай започне гражданска война или избухне някаква епидемия, ще ни се наложи да блъскаме на три смени. А още не сме се съвзели от предпоследната цунами.
„Има си хас — помисли си злорадо офицерът. — Притесняваш се, нали, мръснико? Това не ти е като да дращиш стихчета, шибан романтик такъв. Тук хората бачкат по цели нощи, а не хабят хартията. Няма да е зле и теб да те пратят в лудницата с нервен срив. Няма да ти е за пръв път.“
За късмет на възрастния офицер поетът Сергей Есенин не можеше да чете чужди мисли. Всъщност те го наричаха поет по-скоро по навик, защото той отдавна се бе отучил да пише стихове. Есенин успя да получи сравнително леко наказание, защото служителите на Главното политическо управление, които се озоваха в Града двайсет години след смъртта му, потвърдиха, че той е бил убит, а не се е обесил в пристъп на алкохолна депресия, като преди това си е прерязал вените. Това беше съществено предимство, защото Ведомството вече векове наред измисляше невероятно жестоки наказания за самоубийците. През последните три години например те пееха отзад напред „Най-добрите хитове“ на Верка Пердючка. А когато в продължение на половин час хората изпълняваха „Меип ис олесев еин, пох-пох-пох“, след това бяха готови да ги кълцат на парчета с нажежени ножове.
Есенин не се чувстваше чак толкова зле в Града. По улиците го разпознаваха, момичетата ходеха при него да му искат автографи, плешивите мъже в ресторантите заливаха със сълзите си и без това разреденото вино и пееха дрезгаво: „Сякаш някой в кръчмарски бой е забил в сърцето ми финландски нож.“ Главният съд се отказа да включи графата „забрава“ в присъдата му, иначе сега щеше да ремонтира спуканите тоалетни чинии в индийските покрайнини също като завистливия композитор Салиери, който непредвидливо беше отровил Моцарт.
„Жалко, че Поръчителят не се интересува от теб — мислеше си офицерът, кимайки в нужните моменти и усмихвайки се със съчувствие на Есенин. — Писна ми вече от тебе, пияно животно. И защо държат на работа такива хора. По цял ден лочи спирт и рисува гълъбчета върху служебната хартия.“