Но каза любезно, съединявайки две бланки с ръждясалия телбод:
— Стига де, братле, отпусни се. Трябва да минат само някакви си петдесет хиляди години и ще можеш да подадеш молба да ти смекчат наказанието. Не е изключено от чиновник в нашата кантора да те направят репортер във вестник „Смърт“. Че да не е лошо! Ще си седиш и ще съчиняваш криво-ляво стихчета за рождения ден на шефа. Какво толкова? Все пак това не е като да тичаш след китайците.
— Не зная — отвърна кисело Есенин и машинално отпи голяма глътка спирт. — Все си мисля, че може би не бива да подавам молба. За осемдесет и две години свикнах тук. Седиш си, прехвърляш листовете насам-натам, топло ти е, светло ти е и мухите не те хапят. Боя се, че може да стане от трън, та на глог и след това ще трябва вечно да тичам като шантав по пресконференции.
Офицерът знаеше от малък стиховете на Есенин и го смяташе за божество. И през ум не му бе минавало, че някога може да се срещне лично с него, затова еснафското поведение на поета го дразнеше. Все пак тези творци бяха доста кекав народ. Много е лесно да си популярен, когато покрай теб няма никаква конкуренция. Но я се опитай да си такъв в ситуация, когато влизаш в автобуса, а там Пушкин продава билети, или се отбиваш в закусвалнята, а там Цветаева разнася бира с таблата, или спираш да си купиш цигари, а пък житана от будката ти подава Лермонтов. На тези дори да им кажеш името си, те, свинете проклети, ще те попита: „Кой-кой?“
Не, Градът бързо сриваше знаменитостите и той бе усетил това върху себе си, макар да не беше поет нито попзвезда. Сергей Есенин не издържа на конкуренцията и престана да пише стихове, но не заряза пиенето. Смяната му в кантората току-що беше започнала, но той вече така смърдеше на алкохол, че ако човек застанеше до него, направо можеше да си замезва. Ако се съдеше по това какви количества лочеше, сигурно в апартамента му по водопровода пускаха спирт.
— Е, както искаш — каза насмешливо офицерът. — Това си е твоя работа. Щом тук ти харесва, аз мога само да съм доволен. Наистина съм щастлив, че работя с човек като теб.
— И аз също — зарадва се Есенин. — Добре, тръгвам си вече. Отбих се за малко само да те поздравя. Между другото, твоята смяна свърши. Защо не си тръгваш?
— Ами, нали виждаш, затрупан съм с работа — смръщи се офицерът. — Днес пак имаше земетресение в Иран и на контролния пункт ей сега ще надойдат толкова хора, омотани с бинтове, че направо да полудееш. Тъй че ще остана още три-четири часа да поработя. Може би така ще е по-добре, отколкото сетне да тичам като ужилен из кантората още от обяд.
— Е, щом искаш, остани, скъпи мой. Аз си тръгвам. Прегръщам те.
— Успех, старче.
Когато вратата се затвори след Есенин, усмивката изчезна от лицето на офицера. Да, такива мръсници навсякъде щяха да се уредят както им е удобно. Той беше виждал как това поетче излизаше от офиса, а пред централния вход го чакаше тълпа от девойки, мокрейки се от дъжда. А какво чак толкова беше направил? Да не би да беше спасил някого, да не би да беше помогнал на някого, да не би да се бе погрижил за някого? Не. А пък на него абсолютно никой не му носеше цветя, макар да бе помогнал на толкова много хора. Но, от друга страна, кой е казал, че в Рая е по-добре? Как ли пък нямаше да се любува на онези самодоволни мутри на праведниците, които се разхождаха важно, придружавани от екскурзоводи, из квартала с казаните. Може би изобщо нямаше никакъв Рай, а всички тамошни туристи бяха изобретени от шефа, та да ядосва още повече гражданите? Както и да е, какъв смисъл имаше да си блъска главата над това. Все едно нямаше възможност да провери всичко това лично.
Той изтупа пърхота от зеления плат на лявото си рамо. Гърбът го болеше от влажното и задушно време и ревматизмът му си казваше думата. Защо тук годишните времена се изчерпваха само с пролет и есен, когато се изостряха хроничните болести? Поръчителят казваше истината — нямаше нищо по-лошо от Ада. Тъй да бъде. Но когато куриерът пристигнеше, той щеше да се почувства по-добре. Изпълнителят щеше да очисти още две кандидатури и в Града отново щеше да настане невиждан хаос.
Когато в пушалнята станеше дума за Ангела на смъртта, той криеше ехидната си усмивка в присъствието на колегите си. Ех, какво ли не биха дали те за възможността да научат онова, което той отдавна вече знаеше! И макар че болката в гърба му не преставаше и сякаш го пронизваше нож, той твърдо реши да остане в офиса до сутринта.