Звънът на мобифона прекъсна разпалените му разсъждения. Калашников грабна апарата с думите: „Ох, най-после!“ Но се оказа, че това не беше дългоочакваният Краузе.
— Алексей, чуйте ме, това е просто чудовищно! — разнесе се в слушалката ридаещият глас на доктор Склифасофски. — Защо, кажете ми защо научавам всичко последен? Само си представете — едва миналата седмица играхме шах с покойния Дмитрий Иванович и изведнъж — хоп! — на ти сега… Направо ще полудея, умът ми не може да го побере, че е мъртъв. Знаете ли, този път дори никой не ми се обади, за да изследвам местопрестъплението. Ама че свинщина! Случайно да знаете, миличък, кога ще бъде погребението на Менделеев?
— Николай Василиевич, какво погребение, за какво говорите? — Калашников се стараеше да отговаря на хирурга колкото се може по-деликатно, но сякаш напук не можеше да се сети за подходящи думи, с които да изкаже съболезнованията си. — Извинете ме, но ние и без това сме си под земята.
— Ох, да-да… Вие ме извинете, миличък — простена Склифасофски, прекъсвайки речта си с дълбоки въздишки. — В такова състояние съм, че просто не мога да мисля, изобщо не мога да мисля… Наистина, къде ще го погребат тук… Толкова мил човек беше… Умът ми не го побира как можа да се случи такова нещо… Каква жестока съдба — нали и без това вече е умрял веднъж! А беше толкова отдаден на работата си. Знаете ли, вече няма такива хора…
Калашников тактично мълчеше и само кимаше от време на време, сякаш професорът можеше да го види. Но не можеше да прекъсне пръв разговора, тъй като смяташе, че това няма да е любезно.
— Такъв светъл ум беше — нареждаше Склифасофски. — Преливаше от идеи, не можеше да седи на едно място, по десет бележника на ден изписваше, веднага щом му хрумнеше нещо, и записваше. Много му беше мъчно, че тук никой няма нужда от химията. А пък тялото му, миличък… Останало ли е нещо от тялото му, та поне да се сбогувам с него?
— Не, Николай Василиевич… Също както миналия път — има само малко въглени и пепел.
— Това е чудовищно, направо е чудовищно… Докъде сме се докарали, след като старци като нас нямат мира дори и в Ада? Ох-ох-ох… ще отида да си полегна, сви ме сърцето, направо нямам сили… Алексей, моля ви, миличък, дръжте ме в течение какво се случва… Непременно ме дръжте в течение.
— Разбира се, Николай Василиевич. Моля ви, успокойте се.
Той се наруга, че не погледна номера, който се изписа на дисплея. Дядото явно беше разстроен и като нищо можеше да започне да му звъни на всяка минута. Току-виж на доктора му щукнало, че следващата жертва на килъра е той и тогава щеше да стане страшно… Без да затваря капачето на мобилния телефон, Калашников отново набра номера на Краузе. Телефонът продължаваше да дава заето. Да не би и той да беше абонат на „Хелафон“? Странна работа, май че не беше. Но в същия миг червените светлинки на апарата му замигаха.
— Ало.
— Льоха? Чуваш ли ме? Аз съм Ван Ли — разкрещя се той с китайски акцент.
— Ей, къде изчезна, по дяволите — изруга Калашников. — Много ми е интересно къде се губите с Краузе толкова време?
— Преравяме склада. Изпотрошихме всичко. Дракула е бесен, каза, че щял да изпрати на шефа писмо с подробно описание на щетите от нашето пребиваване тук.
— Да му праща каквото ще. Не ме мъчи… кажи ми намерихте ли нещо?
— Разбира се. Точно затова ти се обаждам.
Стомахът на Калашников сладостно се сви от предчувствие.
— Виж какво, не можахме да открием нищо, което да прилича на скривалище — продължи Ван Ли. — Но под една от дъските на работното място на Хензел изровихме желязно ключе. Никой нямаше да му обърне кой знае какво внимание, само че един от нашите хора наскоро е ходил на гарата. Бил в отпуск и тръгнал за хавайския квартал. Та той моментално разпозна този ключ — бил същия като за багажните клетки на гарата, където оставил куфара си с дрехите…