— Е, какво ще кажете, какво избирате сега? — намигна палаво водещият.
— О-о-о… само „Сайд“! — усмихна се нежно дебеланата, тъпчейки обратно в новия казан попарените грешници, които се опитваха да излязат навън.
Младежът се обърна енергично към телевизионната камера.
— Още ли варите? — изкрещя той. — Тогава идваме при вас.
Килърът бе установил от предишните си опити, че няма никакъв смисъл да замеря телевизора с дистанционното. Той простена, запуши ушите си с ръце и затвори очи. Рекламата късаше нервите на всички по един и същ начин и проклетото Ведомство се възползваше от това. Той стисна очи още по-силно и най-неочаквано сред пъстрите точици в съзнанието му ясно се очерта лицето на Калашников — същото онова лице от рекламния билборд на вестник „Смърт“. На онзи мръсник и тъпанар. Кога ли най-сетне щяха да се срещнат?
Той вече беше избрал средството срещу него. На разсъмване трябваше да се отбие до багажната клетка и да вземе порцията специален еликсир. Без да сваля ръце от ушите си, отвори очи и хвърли поглед към шкафа, в който имаше два ключа. Грижовният Хензел му бе направил копие от собствените си ключове. Засега беше решено да не дават ключове на Свръзката, тъй като можеха да възникнат подозрения защо толкова много и различни хора по неизвестни причини ходят до една и съща багажна клетка.
До края на рекламния блок оставаха около десетина минути. Той съзнателно не извръщаше глава към телевизора. И все пак защо Свръзката изчезна? Може би Поръчителят се бе обидил от издънката по време на работата му с Мерилин Монро, заради която се наложи да се откажат от помощта на Хензел, и… бяха решили да намерят друг изпълнител? Той потръпна. Щеше да е много лошо, ако беше станало така. Тогава какво щеше да прави? Без еликсира беше абсолютно безпомощен! Стисна пръсти и кокалчетата му сухо изпукаха. Не, не! Това не беше възможно. Те си бяха нужни един на друг като звена от една верига. Дори ако Поръчителят беше полудял, той просто нямаше време да търси нов изпълнител, защото времето го притискаше.
Килърът погледна съвсем случайно към мобифона си и потръпна. Мобифонът! По дяволите! Заради тази шибана реклама съвсем забрави за него! Сграбчи рязко апарата и обзет от отчаяние, видя проблесващите цифри на дисплея. Докато седеше със запушени уши, беше пропуснал едно обаждане. По дяволите, по дяволите, по дяволите! Килърът натисна бутона толкова силно, че палецът му почервеня от напрежението. На дисплея се изписа номерът на Свръзката.
— Защо не ми вдигнахте? — Щом чу познатия глас, на убиецът му олекна и от гърдите му се изтръгна дрезгава въздишка, а гърлото му пресъхна.
— Извинете ме — изпъшка той, — бях излязъл, не съм чул, че звъните. Какво става при нас?
Той замря тревожно, вслушвайки се в настъпилата тишина.
— Току-що пристигна куриерът — отвърна му най-спокойно Свръзката, сякаш самият той не бе прекарал нощта в нервно напрежение. — Моля ви, бъдете на линия и чакайте обаждането ми. През следващия час ще реша къде и как ще е най-добре да се срещнем. Този човек носи изключително важна информация за вас. Дръжте мобифона си под ръка.
— Да, да — каза убиецът. — Разбира се. Можете да сте сигурен, че и сега…
— Няма значение — констатира гласът в слушалката. — Просто чакайте. До скоро.
— Ще чакам. Всичко хубаво.
Рекламният блок на екрана на телевизора свърши и сериалът продължи.
Трийсет и девета глава
Укривателят
3 часа и 24 минути
Те седяха в малката кухня край масата, застлана с най-обикновена покривка в синьо и бяло. Плешивият старец любезно гощаваше госта си със скромна вечеря.
— Благодаря ти, че ме скри — повтори за пореден път Сталин, отпивайки от чая на големи глътки. — Зная, че рискуваш, като правиш това. Можеш да си създадеш огромни проблеми.
Събеседникът му махна с ръка, за да покаже колко незначителна е услугата му. Той говореше руски с ислански акцент, но в същото време се изразяваше доста грамотно.
— Престани, Коба… Това не е нищо, честна дума. На никого и през ум няма да му мине да те търси точно при мен. И не забравяй, че самият аз мога да се крия и да се маскирам както никой друг. Да де, ти също знаеш това много добре.
Сталин кимна. Навремето той би дал мило за драго, за да си поговори с този човек и никога не си бе представял, че двамата ще пият мирно и кротко чай в кухнята. Тогава беше сигурен, че ако имаше такъв разговор, щеше да се проведе при съвсем други условия.