„Ако ПРОРОЧЕСТВОТО се сбъдне, всички ще изгорим в пламъците… И там, и тук — разтърсваше разума му шепотът на умиращия брат Ираклий. — И точно затова скрих Книгата… В нея се съдържа най-важната тайна — как да се направи това. Изгори я, унищожи я.“
Той потръпна. Сталин не бе разказал на никого за предсмъртната изповед на йерусалимския богомолец, дори на духовния си наставник в семинарията отец Дионисий, на когото имаше пълно доверие. Пред очите му отново се разкри сивата и тясна монашеска килия с капките влага, които се стичаха по стените. През зимата там винаги беше студено и всички помещения бяха влажни. С невиждащ поглед и с разтреперано тяло брат Ираклий се беше вкопчил в ръката му. И шепотът му, страшният шепот, който повдигаше завесата за всички ужаси в Книгата пред детското му съзнание, дума след дума сковаваше сърцето му в лед.
Тогава за пръв път в живота си усети как пред него зина изпълнената с пламъци бездна. Йосиф видя съвсем ясно милиардите тела, които се гърчеха в огъня, очи, които се пръскаха, бълвайки фонтани от слуз, и кожа, която се свличаше като обелката на печен картоф. Бълвайки чудовищните си предсмъртни предсказания, брат Ираклий още не бе притихнал. Гърдите му се надигнаха и отпуснаха за последен път, издавайки накъсано хлипане… Изплашеният Коко не успя веднага да измъкне дланта си от потната ръка на мъртвеца, осмисляйки чутото, и по бузата му се търкулна сълза. Очите на брат Ираклий бяха отворени и гледаха вторачено в тавана. Надвивайки страха си, Йосиф се докосна до все още топлите му клепачи, за да прокара ръката си от горе на долу. Така правеше техният селски свещеник, сякаш прибираше в шепа мъртвия поглед.
Но очите му не се затвориха. Брат Ираклий седна на нара си. Коко не помръдваше и изпитваше странно усещане в краката си, сякаш ги бяха залели с нещо. Монахът приближи до него мъртвото си лице с бели зеници, вкопчи костеливата си ръка в рамото му и дрезгаво повтори: „Запомни, запомни, запомни!“ Йосиф се опита да изкрещи, но не успя, защото другата ръка на брат Ираклий го държеше за езика и се опитваше да го изтръгне от устата му…
— Коба, какво ти е? Оставих те за малко и ти веднага си заспал. — Плешивият старец се вглеждаше тревожно в лицето на Сталин. — Мучиш, стенеш… Искаш ли да ти дам малко водка? Kein problem. Какво сънува? Изглеждаш много зле.
Сталин едва успя да отлепи бузата си от масата, а върху кожата му остана кариран отпечатък от покривката. Сложи разтворената си ръка върху лицето си и стисна пръсти. Макар че бе спал само десетина минути, имаше чувството, че са минали цели два часа, и очите му просто не можеха да се отворят.
— Извинявай, Хенрих. Възрастта си казва думата, просто се уморявам много бързо. От петдесет години се бъхтя в каменоломната и заспивам, където седна. С удоволствие бих пийнал още нещо, но се боя, че след това цяла нощ ще тичам до клозета. Къде ми постла?
— В съседната стая. А пък аз с твое разрешение ще си налея още малко мате. За толкова години свикнах, разбираш ли, да го пия в ранчото си. Дори съседите ми идваха на гости да опитат от чая ми и казваха, че го приготвям като истински кабалеро.
Сталин разтегна треперещите си устни в гримаса, която приличаше на усмивка.
— Да, ти направо си майстор в работата си. Така се превъплъщаваш, че всеки актьор би ти завидял. Не си като боса си. Той си беше просто един изрод, болен психопат. Много добре те разбирам. Може би ти не си обичал този кретен, но службата те задължава да изпълняваш заповедите, независимо дали началникът ти харесва или не. Жалко, че приживе не се познавахме. С удоволствие щях да те скрия в Москва. Можеше да си живееш на вилата ми в Горки с паспорт на името на Пьотър Сергеевич Козолупо. Никой нямаше да те разпознае.
— Danke. Смених толкова паспорти, че се уморих да си записвам на листчета как се казвам. Последният ми документ беше на името на Педро Хуарес. Лека нощ, Коба.
След като изчака Сталин да заспи, бившият шеф на Гестапо групенфюрерът от СС Хенрих Мюлер изключи миниатюрния диктофон, залепен със скоч от долната страна на масата с баварската покривка в бяло и синьо, и извади миникасетката от него. Той наистина нямаше намерение да издава Сталин на Ведомството, което мразеше не по-малко от вожда на народите. Но дългата му практика първо в криминалната полиция, а сетне и в Гестапо го бе научила да записва всички разговори. Никога не се знаеше в какъв момент могат да ти потрябват, но беше по-добре за всеки случай да са ти под ръка.
Смучейки сладкото си мате с тръбичката, Мюлер отвори отново любимия си роман, който много пъти бе препрочитал както приживе, така и след това. За разлика от филма, заснет по негови мотиви, който не му хареса особено, защото в него той не приличаше на себе си, а на някакъв семеен клоун, на добричкия доктор Охболи от детската приказка. Мюлер извади кадифения разделител и прелисти страницата, препрочитайки за пореден път реда, който му падаше като балсам на сърцето: „А вас, Щирлиц, ще ви помоля да останете.“