Малинин не знаеше.
Калашников се усмихна, сякаш му бяха съобщили, че увеличават заплатата му пет пъти.
— Бележникът не е изчезнал и в момента се намира в стаята на архива на Ведомството, където се пазят всички веществени доказателства. Кротува си там и най-спокойно ни чака. Затова трябва колкото се може по-бързо да стигнем до кантората, където няма съмнение, че ни очаква малка изненада. Хем ще си поговоря и с шефа, той и без това не спи.
Те се сбогуваха с портиерката, дадоха и ключа и излязоха навън. Черните африкански пигмеи, които се грижеха за уличните лампи, се катереха ловко по стълбовете им и ги палеха. Вече беше утро. Калашников се зарадва, че през петдесетте минути, докато пътуваха до Ведомството, можеше да поспи на задната седалка. Главата му се пръскаше.
Веднага щом се качи в колата, той наистина заспа, потъвайки в тежкия сън на уморен човек, който не сънува нищо. Малинин, който също бе прекарал последното денонощие, без да спи, се изпълни с черна завист към началника си. Такива си бяха шефовете — интересуваха се само от собственото си състояние и изобщо не се замисляха какво им е на подчинените им.
Малинин примигваше и гледаше напуканото от жегата шосе. Не беше добре да караш кола в такова състояние. Ако заспеше на волана, лошо му се пишеше. Щяха да удържат стойността на строшената кола от заплатата му и застъпничеството на негово благородие нямаше да му помогне. Пък и освен това щеше да го боли и щеше да му се наложи да чака цяла седмица, докато потрошените му кости зараснат. Той разтърси енергично глава, за да прогони съня. Сега най-важното беше да стигнат. А там, докато негово благородие си говореше с шефа и търсеше бележника, той щеше да подремне в колата.
Малинин, както и Калашников, нямаше как да знае, че точно в този миг вратата на архива на Ведомството безшумно се открехна. Един човек с униформа и с три пентаграми на пагоните се озърна и се промъкна в празното помещение, претъпкано с алуминиеви шкафове. Без да светва лампата, той освети с фенерче листчето, което стискаше в ръка и върху което с червено мастило бе написано 297 865 11 (Т). Мъжът огледа шкафовете, намери редицата „Т“, която търсеше, и тръгна с котешки стъпки покрай нея, осветявайки номерата на вратите.
Четирийсет и първа глава
Мъжът и жената
4 часа и 51 минути
Разговорът със Свръзката беше кратък. Те почти не виждаха лицата си, тъй като се срещнаха в една мръсна пресечка на нигерийските покрайнини, където дори денем цареше полумрак, защото уличните лампи бяха счупени. След като каза паролата, килърът не толкова чу, колкото усети познатия отговор. Свръзката сложи в отворената му чанта плоската кутийка, в която, както тихичко му пошушна, се намираха еликсирът и новите снимки.
Двамата не си стиснаха ръцете, тъй като смятаха, че в тяхната работа сантименталността е излишна. Сбогуваха се, разминаха се и тръгнаха в противоположни посоки. Убиецът стигна до велосипеда си, който бе оставил на едно малко по-осветено място, метна се на седалката му и завъртя педалите. Вече не мислеше за човека, чието обаждане очакваше с такова вълнение само преди час. Мислите му изцяло бяха обзети от предстоящия сладък миг, когато щеше да се прибере вкъщи и да отвори кутийката. Желанието му да направи това още на улицата бе огромно, но той умееше да се владее.
След един час, залитайки като пиян, убиецът влезе в жилището си. Потисна отново изкушението моментално да счупи капака, събу обувките си и отиде от коридора в средата на стаята. Спусна пердетата на прозорците, седна на леглото, изчака малко и отвори внимателно кутийката. Както винаги всичко беше много просто — в нея имаше три ампули с еликсир и две снимки с имена. Поръчителят държеше, да се презастрахова. Убиецът знаеше, че имената няма да са му нужни, тъй като лицата на предишните снимки бяха известни не само на него, но и на целия задгробен свят. И най-вероятно този път също нямаше да има никакви усложнения.