— Преди две хиляди години вече разговаряхме с него — прошепна Гласът. — Ако нещата продължат така, ще го включат в програмата на туристите за задължително посещение.
— Така е — отпи отново от уискито си шефът. — А цената на билета може да е трийсет сребърника. Знаеш ли, това би било много забавно. Макар да съм наясно, че ти не го обичаш.
— Аз обичам всички — прекъсна го строго Гласът.
— Естествено. Но все пак някои ги обичаш по-малко от останалите, нали? Честно казано, аз също изпитвам симпатии към него. По това време аз също бях недозрял новак и в известна степен дори романтик. Ако знаех, че хората обичат толкова много парите… За трийсет денария ли те продаде? Направо е смешно, с толкова пари не можеш да си купиш дори една кана олио.
— Говори по същество — прекъсна го меланхолично Гласът. — Ако се съглася за срещата с Тринайсетия, това може ли да помогне за разкриването на убиеца на Менделеев?
— Никой не може да даде стопроцентова гаранция за това — заяви шефът. — Но на мен ми се ще да е така. Не мога да си гледам работата, нищо не ми върви. С четирите си убийства този неуловим мръсник съсипа целия ред в Града ми. По цели дни и нощи седя и мисля на кого му е хрумнало да внесе светена вода в Ада?
— Добре. Ще ти изпратя документ с официалното ми съгласие и с печата ми. Но имам едно условие — твоят човек трябва да отиде там сам. Без теб и без какъвто и да било придружител.
— Да не мислиш, че по цели нощи не спя и само си мисля как да се промъкна при Тринайсетия? Този човек ми е неприятен. Макар че това изобщо не означава, че ти някога ще ми харесаш. Просто този тип за половин кана олио може да предаде и теб, и мен, и родната си майка. Природата му е такава. А да не би олиото да е било много хубаво?
— Направо ще се разплача. Я не ми се прави на ангел — каза ехидно Гласът. — В момента направо сме като от филма „Мълчанието на агнетата“ — доброто и злото си помагат срещу още по-голямото зло, а зрителите са в екстаз. Но знаеш ли какво, веднага след като заловиш убиеца, отново ще подновим защитата на кабела. Неприятно ми е дори да си помисля, че тези дни ще качат сваления запис на разговора ни в най-посещаваните сайтове на Хелнет.
— Вече ти казах, че това няма да ни помогне — изсумтя шефът. — Може би ще действа една-две седмици, но след това пак ще стане същото — хакерите ще пробият защитата на новото силово поле и ще открия кода. Тук има достатъчно специалисти. Но ще го направим, нямам нищо против.
— Винаги съм смятал, че хакерите трябва да отиват в Ада — обобщи лаконично Гласът. — Добре де, разбрахме се. Чакай документа. И, моля те, обаждай ми се колкото се може по-рядко.
— Можеш да си сигурен, че няма да ми домъчнее за теб.
Шефът натисна синия бутон, който прекъсна връзката с Небесната канцелария, и замислено завъртя в ръка празната кристална чаша. Той излъга, като каза, че не държи на личен разговор с Тринайсетия, защото вече две хиляди години се опитваше да разбере какво е провокирало този човек да предаде Учителя си за жълти монети и да го обрече на мъчения.
След смъртта си Юда най-спокойно почука на Райските врати с пълната увереност, че мястото му е точно там. Разбира се, всички отдавна бяха наясно, че наглостта е по-лоша от кражбата, но чак до такава степен… Когато всички документални формалности приключеха, при Тринайсетия щеше да отиде Калашников и той можеше да го помоли да му зададе някои от въпросите, които го интересуваха. Юда обичаше да разговаря, само че нямаше с кого.
Шефът протегна ръка наляво и натисна бутона за конферентна връзка.
— Да, монсеньор — чу той мелодичния глас на обезглавената френска кралица Мария-Антоанета, която през последните двеста години работеше като негова секретарка.
— Калашников още ли е в приемната?
— Не, монсеньор. Хукна нанякъде. Каза, че скоро ще дойде.
— Ама че работа. Намери го. Трябва ми спешно.
— Разбира се, монсеньор. Един момент.
Четирийсет и трета глава
Последният
7:00 часа
Хензел се въртеше притеснено на крайчеца на пластмасовия стол и се вглеждаше внимателно в лицето на мъжа в черно. Когато той говореше, то не се променяше. Бръчките на умора, които прорязваха страните му, не се движеха в синхрон с думите му, а оставаха неподвижни, сякаш бяха изсечени от дърво. „Интересно — мислеше си Хензел, — какъв ли е бил преди? Притежава невероятна невъзмутимост, има навика да проверява всичко по много пъти, говори обстоятелствено и тихо. Явно умее да ръководи. Дали е бивш военен? Какво ли го е накарало да зареже работата си, преди да стане ТАКЪВ?“