Вампирът притвори сладостно клепачи, опитвайки се да си представи прекрасното, ароматно, покрито с пурпурна пяна море от кръв. Но така и не успя.
— Това е прекрасно — прошепна, облизвайки напуканите си устни с дългия си език.
— И аз мисля така — отбеляза деликатно човекът в черно и погледна часовника. — Скоро момчето ще дойде и ще си поговоря с него. Да се надяваме, че всичко ще мине гладко. Ти още от самото начало си предубеден към него, но точно то намери Книгата. Без него нашият план изобщо нямаше да съществува. Разбира се, подробната схема разработих аз, но момчето измисли страшно много неща. Например измисли къде да намираме куриери. И ще е логично, ако му предложа то също да стане един от тях. Ако се наложи, ще му дам за пример теб.
— Може би не бива да го правите? — стресна се Хензел.
— Защо? Ти си много добър пример за това как някой може да се пожертва без колебания в името на добрата цел. Защото на теб ти се наложи да се откажеш от страшно много неща, нали така?
На вампира му се искаше да отговори, че не смята мизерната работа в склада на Дракула за „страшно много неща“. Но нещо му подсказа, че е по-добре да се съгласи с господаря по този въпрос.
На вратата на мазето се почука по специален начин — два пъти едно след друго, а след това три пъти едно след друго.
— Това е той. Скрий се на мястото си, моля те. Ако ми потрябваш по време на разговора, ще ти дам знак — ще щракна с пръсти. Побързай!
Вампирът подскочи във въздуха и се разтвори безшумно в потрепващите сенки в мазето. Мъжът в черно изтегли с резето и на прага се появи момчето. Страните му пламтяха от вълнение, но беше доста разстроен.
— Не успях да намеря последен куриер — каза тъжно то. — Нямам представа какво ще правим. Наистина ли не може да се измисли нещо?
Мъжът в черно отново му се усмихна бащински. Вярно, както забеляза от укритието си Хензел, който наблюдаваше трогателната сцена, този път това изобщо не беше усмивка, а доволно озъбена паст на хищник, притиснал в ъгъла измъчената си жертва.
— Няма страшно. Чаках те, за да обсъдим този проблем. Съблечи си якето, влез и седни. Искаш ли чай? Трябва да си поговорим сериозно…
На половин метър от краката на Хензел, мърдайки черния си нос като копче, делово притича тлъст сив плъх с гола опашка. Но той не му обърна никакво внимание.
Четирийсет и четвърта глава
Багажната клетка
7 часа и 07 минути
Пъшкайки, дон Филип разтърка кръста си. Май че пак го бяха простреляли. Той се опита да се наведе леко напред, но болката моментално се премести и там. Carramba. Балансирайки криво-ляво върху паянтовата пейка, той напипа бурканчето с ароматен спиртен мехлем на масата. Вдигна униформената си куртка, изви на два пъти неуспешно ръка зад гърба си и на третия път попадна където трябва. След като направи две кръгови движение, дон Филип усети как по кожата му се разлива блажена топлина. Болката не изчезна, но поне понамаля. А след петнайсетина минути всичко щеше да бъде наред.
Ох-ох-о-о-о-ох, това на нищо не приличаше. Случваше му се вече за пети път през това денонощие, все едно по поръчка. Как можеше да работи върху обстановката, при положение че през половината ден седеше превит на две? Трябваше да приеме предложението на близкия си приятел дон Алба, да измъкне от делвата стотина златни дублона и да повика в дома си някоя масажистка от Таити — от онези, пресните, които пристигнаха на тълпи в Града след декемврийското цунами в един местен курорт. Не с някаква греховна умисъл — не, не! Дон Филип дори се боеше да си помисли за нещо такова, защото беше добър католик, макар и в миналото. Пък и, казано между нас, годинките му отдавна вече не бяха подходящи за такива неща. Но ръцете на тези източни синьорите бяха направо вълшебни, наистина бяха златни и можеха така да му размачкат гърба, че след това цяла седмица да пърха като гълъбче, сякаш се е родил отново. Запознатите хора много ги хвалеха.
Докато размишляваше за прекрасните ръце на удавничките от Таити, гърбът окончателно го отпусна, макар че го пробождаше отстрани и той усети това, защото успя да докосне с тила си сивата стена с олющена мазилка. Дон Филип намести униформената си фуражка и отново грабна книгата с кожена подвързия.
Той мамеше дори себе си, когато се оплакваше, че има много работа. Да, през гарата превозваха безброй пътници, влаковете бяха претъпкани догоре, но хората най-често пътуваха без багаж. Отпускарите бяха обидно малко и не всички оставяха багажа си на гардероб.