Охранителят в черна униформа дремеше, подпрян на стената до табелката с надпис „Архивна стая. Отдел за веществени доказателства“, и не чу шума от стъпките. Алексей винаги завиждаше на хората, които можеха да спят прави като коне. Калашников се приближи и почука силно с кокалчетата на пръстите си по бронзовата табелка.
— Покажете си пропуска! — каза страховито мъжът с униформата, след като отвори сънените си очи.
— Добре — отвърна Алексей и извади пластмасовата си карта с холограма. — Я не ми се прави на Рамбо. Ако не бях почукал, изобщо нямаше да ме забележиш.
Сконфузеният охранител се направи, че не чува подигравката, и делово пъхна картата в електронното устройство. Забави се около минута и половина най-вече за да си придаде тежест, а след това върна картата на Калашников, удари токове и се изопна като струна. Ако съдеше по документа, пред него стоеше доста важно началство, на което шефът, макар и неотдавна, но бе дал специални правомощия.
— Кои чекмеджета искате да прегледате?
— Онези, в които се намират веществените доказателства, събрани след убийството на Менделеев.
Охранителят натисна няколко пъти бутона на монитора на компютъра, който висеше на стената.
— Да. Номер 297 865 11 на линия Т. — От процепа в десния ъгъл на монитора с жужене се появи синьо талонче. — Ето ви картончето със специалния код. Внимавайте да не го сбъркате. Само през последните три часа ми се наложи да го сменям три пъти.
— А какво е станало? — изненада се Калашников.
— Ами, проблемът е, че при нас всички нови постъпления се регистрират на буквата „Ф“, защото всеки месец си има своя буква. А пък колегата, който е приемал партидата, се е притеснил, глупакът, забравил да сложи буквата „ф“ в кода и вкарал в компютъра само номера. Добре, че когато го смених, се сетих да проверя. Трябваше спешно да поправя грешката, иначе никой нямаше да успее да отвори това чекмедже. Казват, че дори в компютрите на Главния съд възникват проблеми и тогава с грешниците стават такива неща, че… — щом изрече това, полицаят съобрази, че е изтърсил нещо излишно, и пребледня.
Но Калашников изобщо не се интересуваше от него. Стисна в ръка картончето с кода и мина през услужливо отворената врата. Докъдето му стигаше погледът, пред него стояха еднакви като клонинги метални огнеупорни шкафове със също така еднакви малки чекмеджета. И сред тях никак не беше лесно да открие онова, което му трябваше.
Мина покрай една редица. Покрай втора. Покрай трета. Но всички те страшно си приличаха. Добре, че поне се бяха сетили да ги обозначат с лампички. Аха, ето и онова, което търсеше — светещата линия „Т“. Потривайки ръце и предвкусвайки изненадата, Калашников забърза в нужната посока.
А когато се приближи, окончателно се убеди, че наистина го чакаше изненада, и то каква. За разлика от останалите, цифрите на светлинното табло на чекмеджето не светеха, вратичката му беше вдлъбната навътре, а металът беше разкрасен с драскотини и вдлъбнатини, сякаш го бяха удряли с нещо тежко. Част от бутоните бяха станали на сол, а ситните пластмасови парченца покриваха пода.
Някой много енергично се бе опитал да отвори чекмеджето, но след като не бе успял да открие кода, бе решил да го разбие по сигурния начин от времената на дядо му — с помощта на лом. Но изработената от най-добрите немски инженери в Града конструкция не се бе поддала. Дори нещо повече — сейфът бе засякъл от вътрешната страна и сега той можеше да бъде отворен само като консервена кутия с помощта на силен оксижен. И последните му съмнения, че бележникът на Менделеев не е съдържал нещо сериозно, го напуснаха. Видът на разбитото чекмедже беше достатъчен, за да разбере, че съдържа и още как.
На излизане от архива Алексей ритна вратата, а охранителят скочи и замига, тъй като докато началството оглеждаше сейфа, той отново бе успял да задреме. Калашников усети, че го сърбят ръцете да цапардоса в носа този кретен, без да му обяснява защо, но за съжаление това нямаше да промени нищо. Щом най-отговорните места в самото Ведомство се охраняваха от такива некадърници, какво ли ставаше другаде! Човекът си спеше в работно време на секретния обект и смяташе това за напълно нормално. А пък ако му направеше забележка, че това е неправилно, дори можеше да се обиди.