Мантоне със седем-ссемстотин човека напразно очакваше вражеска атака на височините Каподимонте. Но когато видя взривяването на форта, отстъплението на Карачиоло, когато научи за смъртта на Вирц и оттеглянето на Басети, той също заповяда на хората си да тръгнат през Вомеро към замъка Сан Елмо. Но комендантът на крепостта отказа да ги приеме. Затова Мантоне с отряда си зае манастира Сан Мартино, който не беше така надеждно укрепен, но заемаше изгодна позиция. Оттук можеха да наблюдават улиците на Неапол, оставени във властта на ладзароните и да виждат как патриотите се сражават от форт Вилиен до Портичи. Доведени до ярост от слуховете за мнимия заговор на патриотите, които щели да избесят всички ладзарони, нещастниците предприеха такива жестокости, които затъмниха всичките им предишни изяви.
Някои от тези безчинства беше видял Салвато по пътя, който трябваше да измине от площада, където беше заловен, до мястото на неуспялата му екзекуция.
Бясно препускащ кон влачеше завързано за опашката му тяло на патриот като оставяше широка ивица кръв по паважа, а на завоите блъскаше в стените на къщите трупа на човека, чийто екзекуция продължаваше и след смъртта му. Срещу тях се влачеше друг патриот с отрязан нос и уши. Беше гол, а дюдюкащата банда го подтикваше да върви със сабите и щиковете. Друг нещастник, с отрязани стъпала, трябваше да бяга на тях като на патерици, а при всяко падане удар от бич го караше да стане отново. Най-после, пред вратата на един дом пламтеше огън и в него хвърляха живи жени и деца Людоедите, сред които беше вече три пъти споменатият от нас свещеник Ринадди, дъвчеха полусуровите късове човешка плът.1
Огънят беше разпален от мебелите, изхвърлени от къщата. Отломките изпълваха цялата улица, а първият етаж се оказа не толкова опустошен както горните. В трапезарията се бяха запазили двадесетина стола и стенен часовник, който с присъщата на механизмите безпристрастност, продължаваше да отмерва времето.
Салвато неволно погледна циферблата — беше четири и петнадесет. Ладзароните го вмъкнаха в трапезарията и го хвърлиха на масата. Решен да не говори с палачите си, дали от презрение към тях, или защото го смяташе, за безполезно, той се обърна на хълбок и се престори на заспал. Тогава хората, натрупали опит в мъченията започнаха да спорят с каква смърт да го удостоят. Да изгори на бавен огън, да бъде разкъсан с коне или нарязан на парчета, — Салвато би могъл да понесе всичко без жалба и стон. Това би било убийство, а в очите на ладзароните убийството не унижаваше, не обезчестяваше и не принизяваше жертвата. Бекайото искаше друго. При това, тъй като беше осакатен от ръката на Салвато, той заяви, че пленникът му принадлежи. Той е негова плячка, негова собственост, негова вещ. Значи, може да го убие така както пожелае. И той пожела Салвато да бъде обесен. Смъртта на бесилката е смешна: при нея няма проливане на кръв, а именно то облагородява! — очите изскачат от орбитите, езикът се надува и излиза от устата, обесеният се клатушка и прави смешни движения. Именно от такава, десетократна смърт, беше обречен да умре Салвато.
Младият човек чу целия спор и беше принуден да признае, че дори да беше самият дявол, самият цар на богоотстъпниците, неговият враг не би могъл по-добре да проникне в душата му и да прочете мислите на пленника си. И така, беше решено да го обесят.
Над масата, където лежеше пленникът, от тавана висеше халка за полилей. Полилеят липсваше, но за намеренията на Бекайото беше достатъчна и халката. Той хвана въжето с дясната си ръка и, макар че лявата беше осакатена, успя да завърже примката. После се качи на масата и за да достигне тавана стъпи върху тялото на Салвато, който остана безчувствен към натиска на окървавения му крак, като че вече беше мъртвец, и най-после успя да промуши въжето през халката.
Но изведнъж Бекайото замря: явно се беше сетил за нещо. Той остави примката да виси, а свободния край на въжето хвърли на пода.
— Братя, — каза той, — моля ви само за четвърт час, не повече! Обещайте ми, че ще го оставите жив и след четвърт час ви обещавам да го убия по такъв начин, че всички да останете доволни.
1
За да не помисли читателят, че съм измислил тези ужаси и съм ги публикувал за собствено удоволствие, ще цитирам различни източници, от които сме почерпили тези подробности.
„Кардиналът, — пише Барталомео Нардини в «Записки за изучаване историята на неаполитанските революции», които са в същност свидетелство на очевидец, — кардиналът заповяда да измайсторят множество въжени примки и да ги подхвърлят в домовете на патриотите, за да придаде на тази лъжа правдоподобен вид. Младите граждани, принудени да се запишат в националната гвардия, бягаха, преоблечени в женски дрехи, или в дрехи на ладзарони и се криеха в най-бедните домове като мислеха, че там ги грози най-малка опасност. Но тези, които успяваха да минат не-разпознати сред тълпата, не намираха прием никъде. Хората прекрасно знаеха, че къщите, в които намерят бегълци, ще бъдат опожарени и разграбени. Брат затваряше вратата пред брат си, жена пред мъжа си, родители пред децата си. В Неапол се намери и такъв изверг, баща, който, за да докаже своята привързаност към роялистите, собственоръчно предаде в ръцете на тълпата сина си, когото никой не преследваше, — с други думи, направи си щит от кръвта на детето си. Нещастните бегълци, като не намираха никъде убежище, се криеха в градската клоака, където срещаха други нещастници, принудени да се крият като тях. Но през нощта гладът ги прогонваше навън в търсене на храна. Ладзароните ги причакваха в засада и ги предаваха на мъчителна смърт, а после отрязваха главите на обезобразените трупове и ги носеха на кардинал Руфо“. Друг, анонимен автор, който е озаглавил книгата си „Опасностите, които трябваше да преживея“, разказва как той, преоблечен като жена, се скрил в една къща, където се запознал с кюрето Риналди. Тъй като този негодник не умеел да пише, той с всякакви мъчения заставил нашия герой да съчини писмо до Фердинанд, в което молел Негово Величество да го назначи за губернатор на Капуа. Като доказателство за неоспоримите си права на този пост кюрето изброил заслугите си. Той пет-шест пъти ял якобинци, веднъж дори изял ръката на пеленаче, откъснато от гърдите на убитата си майка.
Бихме могли да съставим отделна книга за различните мъчения, на които са били подложени патриотите. Тези мъчения правят чест на въображението на неаполитанските ладзарони и са непознати дори на инквизицията, или червенокожите индианци. (Б. а.)