Това беше печално празненство, пълно със сурова тържественост: всеки сякаш присъствуваше на собственото погребение, — подобно на последното пиршество на капуанските сенатори, които след него, сред увяхващите цветя и замиращите звуци на лирата, отпили от чашата с отрова и всичките двадесет и четирима сътрапезници се простили с този свят.
За място на тържеството избраха площада пред Националния дворец (днес площад Плебисцит), който тогава не беше толкова просторен.
Масата се простираше през целия площад. По дължината й бяха разположени високи прътове, на които се развяваха бели вимпели с черен надпис: „Да живеем свободни, или да умрем!“
Под вимпелите висяха три знамена, чиито краища почти докосваха главите на сътрапезниците:
Първото, трицветно, беше знамето на свободата;
второто, червено, символизираше пролятата кръв и кръвта, която още трябваше да се пролее;
третото, черно, беше емблема на траура, който щеше да надвисне над родината ако съборената тирания отново се възцари в нея.
В центъра на площада, под дървото на Свободата, издигнаха олтар на Отечеството.
Започнаха с траурна меса в памет на мъчениците, паднали за свободата. Епископ Tope, член на законодателната комисия прочете заупокойна молитва. После всички седнаха на масата. Обстановката беше сурова и печална, всички мълчаха. Само на три пъти тишината се наруши от двойния тост: „За свобода и за смърт!“ — възглас в чест на двете велики богини, към които отправят взор угнетените народи.
Санфедистите видяха от предните си позиции, трагичното тържество, но не можаха да разберат смисъла му. Само кардиналът се възхищаваше от отчаяния порив на тези хора, които така спокойно и тържествено се готвеха да посрещнат смъртта. Страхът и възхищение укрепиха неговата решимост да сключи мир с тях.
LXXIII
КАПИТУЛАЦИЯТА
Както вече беше казано, на 19-ти юни условията за капитулацията бяха изготвени. Обсъждаха ги на следващия ден, сред обхваналите града смърт и кръвопролития, и понякога изглеждаше, че ще бъде невъзможно преговорите да стигнат благополучен край. Към пладне на 21 метежът беше усмирен, а в четири часа се състоя „предсмъртният пир“. Най-после на 22 сутринта, полковник Межан излезе от замъка Сан Елмо с ескорт от роялистката кавалерия и се отправи към Директорията за преговори.
Салвато с голяма радост наблюдаваше всички тези приготовления за мир.
Погромът в дома на Луиза, пълзящите из града слухове, че тя е издала Бекер и е причина за смъртта им, го накараха да се тревожи сериозно за съдбата на младата жена. Той не познаваше страха, когато ставаше дума за него самия, но ставаше плах и страхлив като дете, когато беше засегната Луиза. При това, в сърцето му започваше да зрее нова надежда. Любовта му към Луиза нарастваше с всеки изминал ден, пълното й отдаване само я беше усилило. Връзката им беше придобила такава гласност, — мислеше Салвато, че за нея беше немислимо да остава в Неапол и да чака завръщането на съпруга си. И беше напълно възможно тя да се възползува от из-бора, предоставен на патриотите, за да напусне Италия. Тогава тя щеше да му принадлежи завинаги и изцяло и нищо не можеше да ги раздели. По време на мирните преговори, които се водеха под неговото ръководство, Салвато нарочно многократно разясняваше на Луиза смисъла от петата точка на договора, според който всички споменати в документа лица имаха право по свое желание да останат в Неапол, или да отпътуват по море за Тулон. И всеки път Луиза въздишаше, притискаше го до гърдите си, но не казваше нищо.
Въпреки голямата си любов към Салвато младата жена още нищо не беше решила и в страха си обръщаше гръб на бъдещето, като не знаеше на кого да причини голямата болка: на съпруга, или на любовника си. Разбира се, ако беше свободна, за нея не би имало по-голямо щастие да последва владетеля на сърцето си дори на край света. Тя без съжаление би оставила приятели, Неапол, дори къщата, където беше преминало детството й, толкова спокойно, чисто и безгрижно. Но, едновременно с образа на това щастие, в мрака растяха призраците на сърдечните угризения, които тя не успяваше да прогони. Да замине, значеше да обрече на страдание и самотна старост този, който й беше като баща. Уви! Непреодолимата страст, наречена любов, тази душа на вселената, която подтиква хората към най-велики дела и най-страшни престъпления, толкова изобретателна в измисляне на различни оправдания, докато грехът още не е извършен, може да противопостави на угризенията на съвестта само стенания и сълзи. Въпреки настойчивостта на Салвато, Луиза не можеше да отговори нито „да“, нито „не“. Както много нещастни хора, и тя в дъното на душата си се надяваше на чудо, което да и посочи изход от безнадеждното положение.